В извънслужебния си живот мъжът обичаше да човърка всякакви машинарии и устройства. Колекционираше плочи с прогресив рок от шестдесетте и седемдесетте години и живееше в друга част на Адзабу със своя красив любовник козметик. Казваше се Тамару. Аомаме не знаеше това малкото му име ли е, или фамилното и с кои йероглифи се изписва. Всички така му викаха — Тамару.
Без да става от градинския си стол от тик, Тамару кимна на Аомаме, която седна на насрещния стол и го поздрави скромно:
— Здрасти.
— Имало някакъв умрял в хотел в Шибуя — каза Тамару, докато оглеждаше блясъка на кожените си обувки.
— Нищо не съм чула — каза Аомаме.
— Е, не вярвам да е стигнало до вестниците. Най-обикновен инфаркт, предполагам. Жалко за човека: бил само на четиридесет и нещо.
— Трябва да се грижим за сърцата си.
— Най-важен е начинът на живот — кимна Тамару. — Извънредният труд, стресът, нередовният сън — всичко това те довършва.
— Рано или късно все ще умреш от нещо.
— Неминуемо.
— Смяташ ли, че ще му правят аутопсия?
Тамару се наведе да махне едва видимата прашинка от бомбето на обувката си.
— Както всички останали, и полицаите си имат милион задачи, а пък бюджетът им е ограничен. Не могат да си позволят да правят аутопсия на всеки изпаднал им труп без белези за насилие по него. А и семейството на починалия няма да иска да го отварят безпричинно, след като кротко е предал богу дух.
— И най-вече вдовицата му.
След кратка пауза Тамару протегна мощната си, наподобяваща ръкавица дясна ръка към Аомаме. Тя я пое и двамата се здрависаха силно.
— Предполагам, че си уморена. Имаш нужда от почивка.
Аомаме лекичко разшири ъгълчетата на устните си, както правят нормалните хора, когато се усмихват, но нейното всъщност бе само слаб намек за усмивка.
— Какво прави Бун?
— Добре е — отвърна Тамару.
Бун беше немската овчарка, която живееше в къщата — дружелюбна, умна кучка, въпреки няколкото й странни навика.
— Продължава ли да яде спанак?
— Както винаги. Но при сегашните цени на спанака разходите й не са никак малки!
— За пръв път виждам немска овчарка да обича спанак.
— Тя не подозира, че е куче.
— А за какво се има?
— Ами май си въобразява, че е някакво особено същество, което не се поддава на класификация.
— Супер куче?
— Вероятно.
— И затова обича спанак?
— Не. Това е друг случай. Просто й харесва. Яде си спанак от малка.
— Да не би оттам да идват всичките й опасни мисли?
— Възможно е. — Тамару погледна часовника си. — Ти не трябваше ли да се явиш днес в 1:30?
— Точно така — кимна Аомаме. — Подраних.
Тамару се измъкна от стола си.
— Изчакай за минутка, ако обичаш. Ще се опитам да те вредя по-рано. — И изчезна през главния вход.
Докато чакаше, Аомаме разходи погледа си по прекрасните върби в градината. Необезпокоявани от никакъв полъх на вятъра, клоните им висяха право надолу, все едно бяха някакви замислени хора.
Тамару се върна след малко.
— Ще трябва да те преведа отзад. Днес иска да те види в оранжерията.
Двамата заобиколиха градината покрай върбите по посока на оранжерията, която се намираше зад къщата на една незалесена и огряна от слънцето поляна. Тамару открехна вратата толкова, колкото Аомаме да се вмъкне, без да излети нито една от пеперудите. Той се шмугна подире й и бързо затвори. Колкото и необичайно да бе това движение за едър като него човек, стори го крайно ефикасно. Но изобщо не го причисляваше към специалните си постижения.
В просторната остъклена оранжерия пролетта бе пристигнала напълно, без задръжки. Цъфтяха буйно какви ли не цветя, макар повечето да бяха обикновени сортове, каквито се срещат почти навсякъде. По стелажите се виждаха гладиоли, анемони и маргарити в саксии. Между тях имаше и растения, които според Аомаме си бяха чисти бурени. Но нямаше май нито едно скъпоценно цвете от рода на скъпите орхидеи, редките рози или полинезийски сортове с първични цветове. Аомаме не проявяваше никакъв особен интерес към цветята, затова непревзетостта на оранжерията донякъде й се нравеше.