Затова пък цялото й пространство бе изпълнено с пеперуди. Очевидно отглеждането на необикновени пеперуди вълнуваше собственика на остъкленото просторно помещение много повече от редките растителни екземпляри. Повечето от отглежданите цветя даваха обилно нектара, който пеперудите обичат. Доколкото бе чула, развъждането на пеперуди в парник изисквало огромно старание, знания и усилия, но никъде не виждаше признаци на подобно внимание.
Богатата вдовица — собственичката на къщата — канеше понякога Аомаме в оранжерията за частни разговори, но никога посред лято. Остъкляването беше идеална преграда пред всеки, желаещ да ги подслушва. А разговорите им не бяха от онези, които може да се водят на висок глас навсякъде; освен това собственичката твърдеше, че цветята и пеперудите и действали успокояващо. Че това е така, Аомаме разчиташе и по лицето й. Вътре й беше възтопло, но не непоносимо.
Вдовицата беше на около седемдесет и пет и имаше крехко тяло. Носеше прекрасните си бели коси късо подстригани. Днес беше по работна риза от дънков плат с дълъг ръкав, кремав памучен панталон и мръсни маратонки. Облечените й в бели памучни работни ръкавици ръце държаха голяма лейка, с която поливаше саксиите. Всичко по нея сякаш бе с една мярка по-голямо от необходимото, но стоеше с привично удобство по тялото й. Винаги когато я погледнеше, Аомаме изпитваше някакво благоговение пред естественото й, непревзето достойнство.
Произхождаща от едно от баснословно богатите семейства, доминирали финансите и индустрията до Втората световна война, вдовицата се бе оженила навремето за аристократ, но и досега си оставаше чужда на показността и глезотиите. След като загуби съпруга си малко след края на войната, се хвана да помага на свой роднина, който имаше малка инвестиционна фирма, и се прояви като изключителен борсов спекулант. Всеобщото мнение бе, че е родена за подобна дейност. Благодарение на усилията й фирмата бързо се разрасна и наследственото й състояние стана огромно. С парите закупи няколко първокласни имота в града, притежавани някога от аристократи и членове на императорското семейство. И след като бе увеличила повторно богатството си посредством навременни продажби на имотите, се бе оттеглила от активна дейност преди десет години. Понеже открай време избягваше да се появява публично, името й не се ползваше с голяма известност, макар да бе добре познато във финансовите кръгове. Говореше се, че имала и силни политически връзки. На личностно ниво си бе останала просто умна, дружелюбна жена, която от нищо не се боеше, доверяваше се на инстинктите си и се придържаше към решенията, които вземаше.
Видя, че Аомаме влиза, остави лейката и й посочи желязното градинско столче до входа на оранжерията. Аомаме седна, а жената се настани насреща й. Движенията й бяха абсолютно безшумни, като на промъкваща се през гората лисица.
— Да донеса ли нещо за пиене? — попита Тамару.
— Билков чай за мен — отвърна вдовицата. — А за теб…? — И погледна към Аомаме.
— И за мен.
Тамару кимна и излезе: първо се огледа — да се увери, че наблизо няма пеперуди, после открехна вратата, шмугна се през нея и я затвори с прецизността на танцьор.
Вдовицата сне работните си ръкавици и внимателно ги положи една върху друга на близката маса, сякаш сваляше копринени ръкавици след някое соаре. После впери бляскавите си черни очи право в Аомаме. Много бяха видели тези очи през годините. Аомаме задържа погледа й толкова дълго, колкото позволяваше благоприличието.
— Изглежда, загубихме ценен член на обществото — каза вдовицата. — Особено известен в нефтодобивните кръгове, явно. Все още млад човек, но с голяма власт, доколкото дочувам.
Никога не повишаваше глас. И най-тихият полъх на вятъра би заглушил думите й. Човек трябваше да се напъва, за да я чуе. На Аомаме редовно й идеше да се пресегне и да усили звука — само че нямаше копче! Не й оставаше друго, освен да слуша внимателно.
— Внезапната му смърт обаче, изглежда, никого не е обезпокоила — рече Аомаме. — Светът продължава да се върти.