— Няма незаменими хора на този свят — усмихна се вдовицата. — Колкото знания и умения да имаш, почти винаги ще ти се намери заместник. Представяш ли си колко ужасен би бил светът за нас, ако беше пълен с незаменими хора. Разбира се — вдигна тя предупредително показалец, — не си и представям как на теб бих намерила заместник.
— Може и да не е лесно да намерите друг човек, но съм сигурна, че няма да ви е проблем да намерите друг начин — отвърна Аомаме.
Вдовицата я изгледа невъзмутимо, а устните й оформиха доволна усмивка.
— Вероятно си права, но се съмнявам, че ще намеря нещо, което да замени онова, което двете споделяме сега на това място. Ти си си ти и си единствена. За което съм безкрайно благодарна. Толкова благодарна, че не намирам думи да го изкажа.
Приведе се, протегна ръка и я положи върху тази на Аомаме. И я задържа там цели десет секунди. После с изключително доволен вид отдръпна ръката си и се извърна на обратната страна. Долетя пеперуда и кацна на рамото на дънковата й работна риза — малка бяла пеперудка с червени пръсчици по крилете, която, изглежда, не знаеше що е страх и заспа на рамото й.
— Сигурна съм, че не си виждала друг път такава пеперуда — каза вдовицата и погледна към рамото си. Гласът и излъчваше лека гордост. — Дори в Окинава се срещат много рядко. Храни се само от едно цвете — специално цвете, което се среща само по планините на Окинава. Ако искаш да отгледаш такава пеперуда в Токио, първо трябва да отгледаш тук самото цвете. Което е много трудно. Да не говорим колко скъпо е.
— Имам чувството, че й е приятно, когато сте наоколо.
— Това малко същество ме смята за своя приятелка.
— Нима е възможно човек да се сприятели с пеперуда?
— Да, стига човекът първо да се слее с природата. Потискаш човешкото си присъствие, стоиш неподвижно и си внушаваш, че самата ти си дърво, тревичка или цветенце. Иска се доста време, но отпусне ли се веднъж пеперудата, сприятеляването ви идва съвсем естествено.
— Имат ли си имена? — полюбопитства Аомаме. — Като кучетата и котките?
Вдовицата леко завъртя глава.
— Не ги кръщавам с имена, но ги различавам по формата и краските им. Пък и няма за кога човек да им дава имена: толкова бързо умират. Тези същества са ти безименни приятели за съвсем кратко. Тук идвам всеки ден, поздравявам ги и си бъбря с тях за разни неща. Но щом им дойде времето, те просто изчезват някъде. Убедена съм, че умират, макар никога да не съм намирала труп. Изчезват безследно. Сякаш са се разтворили във въздуха. Изобщо са едни фини същества, които почти не съществуват: появяват се отнякъде, търсят малко на брой определени неща и пак изчезват в нищото — може би в някакъв друг свят.
Въздухът в оранжерията бе топъл, влажен и наситен с уханието на растенията. Стотиците пеперуди пърхаха и изчезваха от зрението като кратковременни удивителни в един поток на съзнанието без начало и без край. Колчем влезеше тук, Аомаме чувстваше как губи усещането за време.
Тамару се върна със сребърен поднос с красива сиво-зелена глазирана каничка за чай в комплект с две чашки, с платнени салфетки и чинийка със сладки. Ароматът на чая се сля с уханието на околните цветя.
— Благодаря ти, Тамару. Аз ще се оправя по-нататък — каза вдовицата.
Тамару остави подноса върху близката маса, поклони се на вдовицата и тихо се отдалечи. Отвори и затвори вратата на оранжерията с предишните си леки стъпки. Жената вдигна капачето на каничката, пое излизащия аромат и провери доколко са се разтворили листенцата. После бавно напълни двете им чаши, като полагаше особено старание чаят им да е еднакво силен.
— Знам, че не ми влиза в работата, но защо не монтирате на входа врата с мрежа? — попита Аомаме.
Вдовицата вдигна глава и я изгледа:
— Врата с мрежа ли каза?
— Да. Ако сложите отвътре на стъклената врата и врата с мрежа, няма да ви се налага толкова да внимавате да не избяга някоя пеперуда.
Вдовицата пое чинийката с лявата си ръка, а с дясната поднесе чашката към устните си и беззвучно сръбна от билковия чай. Усети аромата му и доволно кимна глава. Остави чашката в чинийката и ги сложи върху подноса. И след като попи устни със салфетката си, я върна в скута си. Извърши всичко това за поне три пъти повече време, отколкото би го сторил обикновен човек. Аомаме си представи, че наблюдава вдън гората как фея отпива от живителната утринна роса.