Жената тихичко се прокашля.
— Не обичам мрежите.
Аомаме я изчака да продължи, но вдовицата млъкна. Така и не разбра дали вдовицата не обича мрежите, понеже поначало е против онези неща, които ограничават свободата, или от естетични съображения, или просто от някакви вътрешни усещания, без конкретна причина. Не че й беше толкова важно да го узнае. Въпросът за мрежите й беше щукнал ей така.
И тя като вдовицата вдигна чинийката заедно с чашката и беззвучно отпи от чая си. Не си падаше особено по билковия чай. Предпочиташе кафето, и то горещо и силно като дявол посред нощ, но, изглежда, кафето не се смяташе за подходяща следобедна напитка в една оранжерия. Затова, срещнеха ли се в оранжерията, винаги пиеше същото, каквото си избереше домакинята й. Предложеха ли й курабийка, изяждаше една. Днешните, с джинджифил, ухаеха на прясно, току-що изпечени. Аомаме се сети, че след войната вдовицата бе живяла известно време в Англия. Възрастната жена също си взе курабийка и заотхапва ситни късчета — бавно и безшумно, да не събуди заспалата на рамото й рядка пеперуда.
— На тръгване Тамару ще ти даде ключа — каза домакинята. — Прати го обратно по пощата, като свършиш. Както винаги.
— Разбира се.
Последва миг необезпокоявана тишина. В оранжерията не долиташе нито един звук от външния свят. Пеперудата продължаваше да спи.
— Нищо лошо не сме направили — каза жената, вперила поглед в Аомаме.
Аомаме положи леко зъби върху долната си устна и кимна:
— Знам.
— Виж какво има тук — посочи жената плика върху масата.
Аомаме извади отвътре седем направени с полароид снимки и ги нареди една до друга до каничката от фин сиво-зелен порцелан, като предвещаващи лош късмет карти за гледане таро. На тях се виждаше тялото на млада жена, заснето в едър план: гръб, гърди, задник, бедра, дори ходила. Липсваше само лицето. И всяка част от тялото носеше белези на насилие под формата на зловещи синини, нанесени почти сигурно с кожен колан. Срамните й косми бяха обръснати, по кожата имаше изгаряния като от цигара. Аомаме усети как се смръщи. И друг път бе виждала подобни фотографии, но никога толкова жестоки.
— Тези не си ги виждала досега, нали?
Аомаме завъртя безмълвно глава.
— Чувала съм за тях, но не ги бях виждала.
— Дело са на нашия човек — каза вдовицата. — Погрижихме се за трите й фрактури, но, изглежда, е оглушала непоправимо с едното ухо и никога няма да се оправи. — Говореше, както винаги, тихо, но гласът й бе придобил студена, твърда острота, която като че стресна пеперудата на рамото й, която разпери криле и отлетя.
— Подобни деяния не бива да останат ненаказани — продължи вдовицата. — Няма начин.
Аомаме събра снимките и ги пъхна обратно в плика.
— Съгласна си, нали?
— Абсолютно — каза Аомаме.
— Правилно постъпихме — обяви вдовицата.
Стана от стола си и, вероятно за да се успокои, грабна оставената до нея лейка, сякаш бе някакво усъвършенствано оръжие. Беше побледняла, а очите й бяха фокусирани върху един от ъглите на оранжерията. Аомаме проследи погледа й, но не видя нищо по-необичайно от една хвойна в саксия.
— Благодаря ти, че дойде да ме видиш — каза вдовицата, все още с лейка в ръката. — Високо ценя усилията ти. — И с това сякаш обяви край на срещата.
Аомаме се изправи и си взе чантата.
— Благодаря ви за чая.
— Позволи ми и аз още веднъж да ти благодаря — рече вдовицата.
Аомаме й пусна едва забележима усмивка.
— Не се притеснявай за нищо — каза вдовицата. Сърдечността се бе възвърнала в гласа й. От очите й струеше топлота. Докосна Аомаме по ръката: — Запомни: постъпила си както трябва.
Аомаме кимна. Вдовицата винаги така приключваше разговорите им. Сигурно си повтаряше до безкрай същото и на себе си, като някаква молитва или мантра: „Не се притеснявай за нищо. Постъпихме както трябва. Запомни го.“
След като се убеди, че наблизо няма пеперуди, Аомаме открехна вратата толкова, колкото да се измъкне, после я затвори след себе си. Вдовицата остана вътре с лейката в ръка. Навън въздухът бе мразовит и свеж и ухаеше на дървета и трева. Беше истинският свят. Тук времето течеше нормално. Аомаме пое дълбоко в дробовете си въздуха на реалния свят.
Завари Тамару да я чака седнал на същия стол от тик до главния вход. Задачата му бе да й предаде ключа от една пощенска кутия.