Аомаме стана, метна чантата през рамо и оправи качулката на суичъра. И Тамару се изправи. Изобщо не можеше да се каже, че е висок, но застанеше ли прав, все едно от земята се вдигаше каменен зид. Могъществото му винаги я изненадваше.
Той не отместваше очи от отдалечаващия й се гръб. А и тя през цялото време усещаше, че я гледа. Затова и държеше брадичката си прибрана, гърба изправен и пристъпваше стегнато по една невидима права линия. Но вътре в себе си, където очите му не стигаха, беше объркана. Едно след друго ставаха напълно неизвестни й събития в напълно непознати й места. До съвсем скоро светът беше в ръцете й, без сътресения и катаклизми. Но вече бе почнал да се разпада.
Престрелка край езерото Мотосу? „Берета“, модел 92?
Какво й става? Изключено бе Аомаме да е пропуснала толкова важни новини. Но явно световната система съвсем се е объркала. Докато крачеше, мозъкът й вреше и кипеше. Каквото и да е станало, длъжна бе да предприеме мерки, че светът й да се нормализира, да си възвърне логичността. И то незабавно. Иначе току-виж се случили някакви чудати работи.
Нищо чудно Тамару да виждаше вътрешната й обърканост. Бе предпазлив човек с превъзходна интуиция. Но и много опасен. Тамару изпитваше най-дълбоко уважение и преданост към своята работодателка. Готов бе на всичко, за да я защити. Аомаме и Тамару отчитаха взаимно способностите на другия и се харесваха — или поне така изглеждаше. Но решеше ли той, че по една или друга причина работодателката му няма повече изгода от съществуването на Аомаме, не би се поколебал да я очисти. Не че Аомаме не би го оправдала. Та нали това му е работата.
Щом стигна до отсрещната страна на градината, портата се отвори. Аомаме хвърли възможно най-сърдечната си усмивка на охранителната камера, та дори и махна леко с ръка, все едно от нищо не е притеснена. В мига, в който излезе, вратата бавно се затвори зад гърба й. Докато слизаше по стръмния склон на Адзабу, се напъна да подреди мислите си и да си състави подробен, пълен списък на бъдещите си действия.
Осма глава
(Тенго): Срещи с нови хора на нови места
За повечето хора неделя сутрин е време за почивка. През цялото си детство обаче Тенго нито веднъж не си бе представял неделните сутрини като време за удоволствия. Напротив — потискаха го. Дойдеше ли уикендът, цялото му тяло се отпускаше и започваше да го боли и апетитът му секваше. На Тенго неделята му приличаше на някаква деформирана луна, от която се вижда само обратната страна. Не можем ли да минем без недели, чудеше се често като малък. Колко хубаво би било да ходиш на училище всеки ден, без прекъсване! Дори се молеше да не дойде неделята, макар молитвите му така и да не се сбъдваха. И сега, на зряла възраст, в неделя сутрин се събуждаше, обзет от необясними мрачни чувства. Чуваше как скърцат ставите му и му се повръщаше. Тази реакция спрямо неделите отдавна се бе просмукала в сърцето му, може би в някоя дълбока, несъзнавана област.
Бащата на Тенго бе инкасатор; събираше абонаментната такса за Ен Ейч Кей — квазидържавната японска радио- и телевизионна мрежа — и водеше Тенго със себе си, докато обикаляше от врата на врата. Обиколките им започнаха още преди Тенго да беше тръгнал на детска градина и продължиха до края на пети клас, без нито един уикенд почивка освен в онези недели, когато в училището имаше някакво мероприятие. Баща му го вдигаше в седем, караше го да измие хубаво лицето си със сапун, преглеждаше му ушите и ноктите, обличаше му най-чистите (но и най-скромните) дрехи, които имаше, и му обещаваше за награда да го почерпи с нещо страшно вкусно.
Тенго нямаше никаква представа дали и другите инкасатори на Ен Ейч Кей работят през уикендите и по празници, но поне за своя баща бе сигурен, че го прави. И че го вършеше с повече от обичайния си ентусиазъм, понеже в неделя улавяше хора, които през седмицата обикновено ходеха на работа.
Баща му го водеше със себе си по няколко причини. Първо, нямаше как да остави детето само у дома. През делниците и в събота можеше да го остави в забавачката или в училището, но в неделя те не работеха. Второ, смяташе, че е важно един баща да запознае сина си със своята работа, та детето отрано да е наясно как точно биват задоволявани ежедневните му нужди и да се научи да цени труда. Щом станал достатъчно голям да разбира каквото и да било, бащата на Тенго тръгнал да работи на полето, независимо дали било неделя, или не, та дори го и изкарвали от училище през най-усиления период за полска работа. Така че за него този стил на живот беше даденост.