Третата и последна причина бе и най-меркантилната и именно тя остави най-дълбоките рани в сърцето на Тенго. Баща му прекрасно си даваше сметка, че присъствието на детето улесняваше работата му. Много по-трудно се отговаряше на човек, повел за ръчичка невръстно дете: „Не желая да плащам. Махайте се“. Пред вперения нагоре в тях поглед на детенцето и най-неотзивчивите скланяха да си платят; по тази причина оставяше най-трудните адреси за в неделя. Тенго усети от самото начало каква роля му се възлага и я мразеше от вдън душа. Но в същото време бе наясно, че трябва да влага всичките си усилия, за да е доволен баща му. Със същия успех можеше да е и дресирано маймунче. Задоволството на бащата се проявяваше в по-доброто му отношение към Тенго през този ден.
Единственото му спасение бе във факта, че районът на баща му бе доста отдалечен от дома им: живееха в жилищно предградие на Ичикава, а бащините маршрути бяха в центъра на града, в друг училищен район. Та не им се налагаше поне да посещават домовете на другарчетата му от детската градина и основното училище. Е, случваше се, докато вървяха из централния търговски район, да мярнат някой негов съученик. Тогава Тенго се скриваше зад гърба на баща си, да не го видят.
Бащите на повечето му съученици пътуваха всеки ден до службите си в центъра на Токио. За тях Ичикава си оставаше част от Токио, която само по някаква случайност принадлежи към префектурата Чиба. В понеделник сутрин съучениците му разправяха въодушевено къде са ходили и какво са правили в неделния ден. А тях ги водеха по увеселителни паркове, зоологически градини и бейзболни мачове. Лятос ходеха да плуват, а през зимата — да карат ски. Бащите им ги разхождаха с колите си или ги извеждаха на излети. И те с огромно вълнение споделяха изживяното и си обменяха информация за непознати места. Тенго нямаше какво да каже. Не го водеха по туристически обекти или увеселителни паркове. В неделите от сутрин до вечер с баща му звъняха на вратите на непознати хора, свеждаха смирено глави и събираха парите на онези, които им отваряха. Ако някой откажеше да плати, баща му го удряше на заплахи или молби. Продължаваше ли да се опъва някой, отпочваше кавга и сегиз-тогиз ги кълнеше като крастави псета. Изобщо — изживявания, каквито Тенго не желаете да споделя със съучениците си.
Но когато стана третокласник, това, че баща му е инкасатор на Ен Ейч Кей, се разчу. Сигурно някой ги бе видял да обикалят по къщите. Така както по цял ден вървеше подир баща си из целия град, нямаше начин някой да не ги съзре (особено откакто бе наедрял и вече не можеше да се крие зад бащиния си гръб). Даже се учудваше, че това не бе станало и по-рано.
И оттогава лепнаха на Тенго прякора Ен Ейч Кей. Без да ще, стана нещо като чужденец в обществото от деца от средната класа с родители чиновници. Много от нещата, които те приемаха за даденост, му бяха непознати. Живееше по друг, различен начин, в друг, различен свят. Бележките му бяха отлични, спортните му качества — също. Бе голям и силен и учителите обичаха да работят с него. Така че, макар и „чужденец“, никога не бе изхвърлен от класа. Напротив, в повечето случаи се отнасяха към него с уважение. Но случеше ли се някое момче да го покани да отидат някъде или да им отиде на гости в неделя, налагаше му се да отказва. Нямаше смисъл да съобщава на баща си: „Ще се съберем няколко момчета в неделя в къщата на еди-кого си“. И постепенно спряха изобщо да го канят. А той осъзна по някое време, че не принадлежи към нито една група. Винаги беше сам.
Неделните инкасаторски обиколки бяха желязно правило: никакви изключения, никакви промени. Баща му не приемаше никакви извинения като настинка, силна кашлица, висока температура или разстроен стомах. В такива дни, докато се тътреше подир баща си, направо му идеше да се строполи някъде и да умре. Да види тогава баща му докъде го е докарал и да се замисли дали не е прекалено строг. Но за хубаво или за лошо, Тенго имаше здрава физика по рождение. Независимо от температурата, стомашните болки или повдигането извървяваше дългия маршрут с баща си, без нито веднъж да падне, да припадне или да се оплаче.
Бащата на Тенго се бе върнал, напълно обеднял, от Манджурия след края на войната, през 1945 г. Трети син в семейството на земеделец в отрудената област Тохоку, беше се включил в група изполичари, които се преселиха в Манджурия през 30-те години с приятели от родната им префектура. Нито един от тях не вярваше изцяло на твърденията на управниците, че Манджурия била земен рай с безкрайни плодородни земи, готов да осигури охолен живот на всеки новодошъл. Достатъчно акъл имаха да осъзнаят, че „рай“ няма никъде. Но бяха бедни и гладни. Останеха ли си у дома, не можеха да разчитат на нищо освен на мизерно съществувание на границата на глада. Времената бяха ужасно тежки, а безработицата — огромна. В градовете шансовете да си намериш прилична работа бяха нулеви. На практика единственият начин да оцелееш бе да прекосиш морето до Манджурия. Като усвояващи нови земи фермери ги обучиха да боравят елементарно с огнестрелно оръжие в случай на нужда, дадоха им минимални сведения за условията за земеделие в Манджурия, изпратиха ги с три вика „ура“ от село, а после от пристанището Далиен ги прекараха с влак до едно място в близост до границата между Манджурия и Монголия. Там им дадоха по един участък, сечива и леко оръжие и се заеха заедно да обработват земята. Почвата бе слаба и камениста, а през зимата всичко замръзваше. Понякога им се налагаше да се прехранват с бездомни кучета. И все пак, с подкрепа от правителството през първите няколко години, успяха все някак си да преживеят.