На Тенго му беше писнало да слуша до безкрай тази история. Баща му никога не му беше пял приспивна песничка, нито му беше чел детска книжка преди лягане. Вместо това разправяше за кой ли път на сина си собствените си преживявания — от израстването му в една сиромашка ферма в Тохоку до крайния (и неизбежен) щастлив край, в който станал щатен инкасатор на абонаментни такси за Ен Ейч Кей.
Баща му умееше да разказва. Тенго нямаше как да отсее фактите от измислиците, но разказите поне бяха свързани и непроменящи си. Не преливаха от дълбокомислия, но затова пък подробностите бяха живи и ярко оцветяваха бащините приказки. Имаше и смешни истории, и трогателни истории, и изпълнени с насилие истории. Случваха се и невероятни, пресилени истории, както и такива, на които Тенго не успяваше да улови нишката въпреки многократните повторения. Ако трябваше един живот да се оцени по колоритността и разнообразието на епизодите му, сигурно можеше да се заключи, че баща му е имал една изключително богата посвоему биография.
Но щом стигнеха до периода след назначаването му за щатен служител в Ен Ейч Кей, бащините разкази изведнъж губеха всякакъв колорит и реалност. Липсваха им както подробности, така и цялостност, все едно за бащата те бяха допълнителни епизоди, незаслужаващи да бъдат описвани. Запознал се с една жена, оженили се и им се родило дете — сиреч Тенго. Няколко месеца след като родила Тенго, майка му се поболяла и споминала. Оттогава баща му го бил отгледал сам, без да се ожени повторно, само се трудел за Ен Ейч Кей. Край.
И нито дума за това как се е запознал с майка му и как са се оженили, що за жена е била, от какво е умряла (дали не е било свързано със самото му раждане?), лесно ли е умряла, или се е мъчила — баща му не споменаваше почти нищо по тези въпроси. А ако Тенго се опиташе да го разпитва, баща му просто отбягваше въпроса му и в крайна сметка никога не му отговаряше. В повечето случаи тези въпроси му разваляха настроението и той млъкваше. От майката на Тенго не бе останала нито една снимка, дори от сватбата им.
— Нямахме пари за истинска сватба — беше казал баща му, — а и аз си нямах фотоапарат.
Но по принцип Тенго не вярваше на бащиното минало. Явно баща му криеше фактите и досъчиняваше биографията си. Майка му изобщо не беше умряла само няколко месеца след раждането на Тенго. В единствения спомен, който му бе останал от нея, тя беше все още жива, когато той бе на годинка и половина. И бе съвсем близо до кошчето, в което той спеше, в обятията на мъж, който не бе баща му.
Майка му си сваляше блузата, смъкваше презрамките на комбинезона си и даваше на онзи, който не бе баща му, да смуче зърната на гърдите й. Тенго спеше току до тях и те чуваха дишането му. Но в същото време Тенго и не спеше. А наблюдаваше майка си.
Такава беше снимката на майка му в неговите спомени. Сцената с времетраене от десет секунди се бе врязала с кристална яснота в паметта му. И беше единствената конкретна информация, която притежаваше за майка си — единствената оскъдна връзка между нея и съзнанието му. Свързваше ги като някаква хипотетична пъпна връв. Мозъкът му плаваше в околоплодната течност на паметта и се ослушваше да долови някое ехо от миналото. А пък баща му изобщо не знаеше, че такава ярка сцена се е запечатала в съзнанието на Тенго, нито че като крава на полето Тенго постоянно повръща фрагменти от тази сцена, преживя ги и черпи от тях основни хранителни вещества. Всеки един — баща и син — бе сграбил в дълбока тъмна прегръдка своите си тайни.
Бе ведро, приятно неделно утро в средата на април. Мразовитият ветрец обаче напомняше колко е лесно ходът на сезоните да се обърне наопаки. Върху тънкото черно поло Тенго бе облякъл вълнено сако, останало му от студентските години. Под него бе обул бежов памучен панталон и кафяви велурени обувки хъш пъпис. Обувките му бяха сравнително нови. Повече от това не можеше да се изтупа.
Когато стигна до предния край на перона за влаковете, заминаващи от гара Шинджуку по линията Чуо, завари чакащата го вече Фука-Ери, седнала сама, абсолютно неподвижно на една пейка, вперила нанякъде присвитите си очи. Облечена бе в басмена рокличка, предназначена за средата на лятото. Върху роклята носеше дебела тревистозелена зимна жилетка, а босите й крака бяха обути в избелели сиви гуменки — необичайна комбинация за сезона. Роклята бе прекалено тънка, а жилетката — прекалено дебела. На нея обаче тоалетът не изглеждаше съвсем неуместен. Може пък с това несъответствие да даваше израз на особения си мироглед. Не бе изключено. Но по-вероятно бе да си е подбрала облеклото наслуки, без много да му мисли.