Не четеше вестник или книга, нито слушаше уокмен; просто седеше с устремени нанякъде големи черни очи. Може би гледаше нещо конкретно, а можеше и нищо да не вижда. Може би си мислеше за нещо, или пък не си мислеше за нищо. Отдалече приличаше на реалистична скулптура от някакъв специален материал.
— Отдавна ли ме чакате? — попита Тенго.
Фука-Ери го погледна и завъртя глава съвсем леко, само на сантиметър-два. Очите й имаха свеж, копринен блясък, но както винаги без забележимо изражение. Видът й бе на човек, нежелаещ да разговаря в момента с когото и да било, затова Тенго се отказа от всякакви опити да начене разговор и седна на пейката до нея, без да каже нито дума.
Когато влакът дойде, Фука-Ери се изправи и двамата се качиха. В почивния ден нямаше много пътници в бързия влак, който отиваше чак до планините Такао. Тенго и Фука-Ери седяха един до друг и безмълвно гледаха прелитащия през отсрещното стъкло градски пейзаж. Както винаги, Фука-Ери нищо не казваше и Тенго продължи да мълчи. От време на време тя придърпваше яката на жилетката, сякаш се подготвяше за нахлуване на леден въздух, и гледаше право пред себе си с оформени в идеално права линия устни.
Тенго извади книжката джобен формат, която си бе взел, и се зачете, но след известно колебание скоро я затвори. Прибра я в джоба си, опря лакти в коленете си и също се втренчи пред себе си. Възприе и позата на Фука-Ери, като да й прави компания. Понечи да използва времето за размисъл, но не се сещаше за какво да размишлява. Понеже се бе съсредоточил върху пренаписването на „Въздушната какавида“, мозъкът му, изглежда, не допускаше никакви свързани мисли. В дъното на съзнанието му имаше само топка оплетени нишки.
Гледаше летящия покрай прозорците пейзаж и слушаше монотонното тракане на колелетата. Линията Чуо вървеше право на запад, сякаш следваше нарисувана върху картата черта. А пък и май бе излишно да се каже „сякаш“ — сигурно точно така са постъпили, когато са я трасирали преди стотина години. В тази част на равнинната област Канто нямаше нито едно заслужаващо вниманието топографско препятствие, поради което бяха построили железопътна линия без нито една видима крива, изкачване, спускане, мост или тунел. И тогава не им бе потрябвало нищо повече от една чертожна линия, та сега влаковете просто се движеха по една идеална права към планините на запад.
По някое време Тенго се унесе. Събуди го полюшкването на влака, който намаляваше ход, за да спре на гара Огикубо — на не повече от десет минути път от Шинджуку — съвсем кратка дрямка. Фука-Ери си седеше в същата поза, загледана право пред себе си. Тенго нямаше ни най-малка представа в какво всъщност се е загледала. Но ако се съдеше по съсредоточения й вид, нямаше намерение скоро да слиза.
— Какви книги обичаш да четеш? — попита я Тенго след нови десет минути, когато вече минаваха през Митака. Зададе й въпроса не само от скука, но и понеже поначало му се искаше да разбере какви са читателските й предпочитания.
Фука-Ери се извърна за миг към него, после пак се загледа напред.
— Не чета книги — отговори му съвсем просто.
— Изобщо?
Бързо му кимна.
— Книгите никак не те интересуват, така ли?
— Много време отнемат.
— И не четеш, понеже нямаш време? — Не беше сигурен, че я е разбрал правилно.
Фука-Ери гледаше право напред и не пожела да отговори. Позата й обаче му подсказваше, че не възнамерява да отрича догадката му.
Че за четенето е нужно време, е поначало вярно. Не е като да гледаш телевизия или, да кажем, да прелистваш манга. Четенето на книга е дейност, която има определена продължителност и която заема сравнително дълъг отрязък от време. В изказването на Фука-Ери обаче „отнемането на време“, изглежда, включваше някакъв нюанс, съществено различен от горните баналности.
— Под „отнемане на време“ имаш предвид, че ти отнема много време, така ли?