На всичко отгоре Фука-Ери страдаше от тежка дислексия и не бе способна да прочете дори една книга по нормален начин. Тенго си преговори наум онова, което знаеше за дислексията. Слушал бе лекции на тази тема в университетските часове по педагогика. По принцип страдащият от дислексия може и да чете, и да пише. Проблемът няма нищо общо с интелигентността. Просто се нуждае от повече време за четене. Един кратък пасаж не би затруднил четящия, но колкото по-дълго е четивото, толкова повече се затрудняват способностите на читателя да смила информацията, докато накрая съвсем губи нишката. Престава да прави връзка между буквата или йероглифа и значението им. Това са най-общите симптоми на дислексията. Причините и досега не са напълно известни, но никой не се изненадва, ако в една класна стая има едно или две страдащи от дислексия деца. Айнщайн е имал дислексия, Томас Едисън и Чарли Мингъс — също.
Тенго нямаше представа дали на всички страдащи от дислексия им е еднакво трудно да четат и да пишат, но явно при Фука-Ери случаят бе точно такъв. Изпитваше еднакво затруднение и в двата случая.
Какво ли ще каже Комацу, като научи? Тенго неволно въздъхна. Това седемнадесетгодишно момиче имаше дислексия по рождение и не бе в състояние нито да чете книга, нито да напише по-дълъг пасаж. Дори в разговорите си изказваше само по едно изречение (ако приемеше, че не го прави нарочно). Невъзможно е да превърнеш такъв човек в професионален писател (дори само за пред хората). Дори да успее Тенго да пренапише „Въздушната какавида“, да вземе тя наградата „Нов писател“, да излезе като книга и да заслужи хвалебствията на критиката, няма начин да успеят вечно да заблуждават читателската публика. В началото номерът може и да мине, но много скоро народът ще започне да усеща, че „нещо не е като света“. И ако на този етап истината се разчуе, с всички участници ще е свършено. Писателската кариера на Тенго на практика ще е приключила, преди да е започнала.
Няма начин да пробутат подобен дефектен заговор. От самото начало усещаше, че стъпват върху съвсем тънък лед, но вече си даваше сметка, че това е меко казано. Още не са стъпили като хората върху леда, а той започна да се пука. Не му оставаше друго, освен да се обади на Комацу и да го уведоми: „Оттеглям се от този план. Прекалено опасен е за мен“. Така би постъпил и всеки друг разумен човек.
Но щом се замисли за „Въздушната какавида“, Тенго изпадна в раздвоение. Колкото и опасен да бе планът на Комацу, на този етап бе изключено да спре с преработката на повестта. Трябвало е да се откаже, преди да започне работата си върху нея, но сега и дума не можеше да става. Затънал бе до шия в нея. Дишаше въздуха на нейния свят и привикваше с притеглянето й. Същността на повествованието го бе пронизала до мозъка на костите му, до дълбините на вътрешностите му. Повестта вече го умоляваше да я преработи: усещаше как го зове да й помогне. А това само Тенго можеше да стори. Тази работа си заслужаваше усилията му и просто не можеше да не я свърши.
Седнал във влака, Тенго притвори очи и затърси отговор как да се справи със ситуацията. Но отговор не му се явяваше. Изключено бе раздвоен и объркан човек да стигне до някакъв разумен извод.
— Адзами буквално ли записва всичко, което й кажеш? — попита Тенго.
— Точно каквото й кажа.
— Ти говориш, тя пише.
Но се налага да й говоря тихо.
— Защо трябва да й говориш тихо?
Фука-Ери се огледа. Вагонът бе почти празен. Наблизо, на седалка от другата страна на пътеката, седеше майка с две малки деца. Всичките явно предвкусваха някакво удоволствие, което ги очакваше. Имаше и щастливи хора на този свят.
— За да не ме чуят те — промълви тихо Фука-Ери.
— Кои „те“? — попита Тенго. От разфокусирания поглед на Фука-Ери му беше ясно, че тя няма предвид майката с децата. А му говори за определени хора, които познава много добре, за разлика от Тенго.
— Кои „те“? — попита отново, снишил и той глас.
Фука-Ери не му отговори, но между веждите й се появи тънка бръчица. Устните й бяха стиснати.