— Като казваш „те“, за човечетата ли става дума?
Пак никакъв отговор.
— „Те“ могат ли да ти се разсърдят, ако повестта ти бъде отпечатана, пусната в продажба и хората вземат да говорят за тях?
Фука-Ери не отговори и на този въпрос. Погледът й си остана нефокусиран. Той я изчака, за да се убеди, че отговор няма да последва, после й зададе друг въпрос:
— Защо не ми разкажеш за тоя твой „професор“? Що за човек е?
Фука-Ери го изгледа озадачено, един вид „Какви ги приказва пък този?“. После каза:
— Професора ще го видиш.
— Вярно — рече Тенго. — Абсолютно си права. Така или иначе, предстои ми да се запознаем. Ще го видя и сам ще направя преценка.
На гарата в Кокубунджи се качиха група възрастни в планинарски екипи. Бяха десетима на брой — пет мъже и пет жени, на около седемдесет години. Носеха раници и шапки и бъбреха като ученичета. Всеки си носеше манерка с вола, едни — окачени на колана, други — пъхнати в джоб на раницата. Тенго се зачуди дали и той някой ден ще доживее до тази възраст с подобна радост. После завъртя глава. Няма начин. Представи си как старците стоят гордо на някой планински връх и отпиват вода от манерките.
Въпреки малкия си ръст човечетата изпиваха изумителни количества вода. Предпочитаха дъждовната и изворната пред чешмяната. Поради което момиченцето денем черпеше вода от близкото поточе и им я даваше да я пият. Когато валеше, събираше дъжда в кофа, понеже човечетата предпочитаха дъждовната вода пред онази от поточето. А те й бяха благодарни за добротата й.
Тенго усети колко трудно му е да се съсредоточи върху една определена мисъл. Това не беше хубав признак. Усещаше наченките на някакво вътрешно объркване. Някъде на емоционално ниво у него се зараждаше злокобна пясъчна буря. Често му се случваше в неделите.
— Някакъв проблем ли има — попита Фука-Ери с равна интонация. Изглежда, усещаше напрежението у Тенго.
— Съмнявам се, че ще успея.
— В кое?
— Да кажа онова, което искам.
— Да кажеш онова, което искаш да кажеш — попита Фука-Ери.
Май се затрудняваше да разбере смисъла на думите му.
— На Професора.
— Да кажеш онова, което искаш да кажеш на Професора — повтори тя.
След известно колебание Тенго си призна.
— Боя се, че нещата няма да се развият гладко. Че всичко ще се разпадне.
Фука-Ери се извърна на седалката и впери поглед право в Тенго.
— Боиш се — попита.
— От какво се боя ли? — парафразира Тенго въпроса й.
Тя кимна безмълвно.
— Вероятно се боя от нови запознанства. Особено в неделя сутрин.
— Защо в неделя — попита Фука-Ери.
Тенго взе да се изпотява под мишниците. Усети някакво задушаващо стягане в гърдите. Да се запознава с нови хора и да му натрапват нови неща. А те да заплашват сегашното му съществувание.
— Защо в неделя — попита пак Фука-Ери.
Тенго си спомни неделите от детството му. След като обикаляха по цял ден, баща му го отвеждаше в ресторанта срещу гарата и му казваше да си поръча каквото иска. Това му беше нещо като награда и на практика представляваха единствените случаи, в които пестеливото семейство се хранеше навън. Баща му си поръчаше една бира (макар поначало да не пиеше). Въпреки щедростта му в такива случаи Тенго не изпитваше никакъв глад. Иначе постоянно гладуваше, но яденето в неделя никога не му се услаждаше. Да изяде всичко, което си е поръчал — а това му беше абсолютно задължение, — си беше жива мъка. Понякога насмалко не повръщаше. Такъв бе смисълът на неделята в детството на Тенго.
Фука-Ери затърси нещо в очите на Тенго. После се пресегна и го хвана за ръка. Той се постара изненадата да не се изпише по лицето му.
Фука-Ери продължи да държи нежно ръката му, докато влакът спря на гара Кунитачи малко преди края на линията. Ръката й бе неочаквано твърда и гладка, нито топла, нито студена. И бе наполовина на неговата.
— Не се бой. Тази неделя няма да е като другите — каза, сякаш произнасяше добре известен факт.
На Тенго му мина мисълта, че май за пръв път я чува да произнася две изречения едно след друго.
Девета глава
(Аомаме): Нова обстановка, нови правила
Аомаме се заби в най-близката квартална библиотека. Поиска периодичното течение на някой вестник за септември-ноември 1981 г. Библиотекарката каза, че имали такова на четири вестника — „Асахи“, „Йомиури“, „Майничи“ и „Никей“, — и я попита кой от тях предпочита. Очилатата жена на средна възраст й приличаше повече на наета почасово домакиня, отколкото на редовна библиотекарка. Не беше много пълна, но китките й бяха подути почти колкото свински бутове.