Щом обаче нещо я накараше да се намръщи или да направи гримаса, чертите й преживяваха драматична промяна. Лицевите й мускули се стягаха и опъваха кожата й в няколко посоки едновременно, като по този начин подчертаваха липсата на симетрия в цялостната структура на лицето й. По кожата й се образуваха дълбоки бръчки, очите й внезапно хлътваха, носът и устата й рязко се изкривяваха, челюстта й се изместваше настрани и устните й оголваха големите й бели зъби. И тя мигновено се превръщаше в съвсем друг човек, сякаш се скъсваше някакъв шнур и обичайната маска падаше от лицето й. Шокиращата промяна ужасяваше всеки, който я видеше, така че тя се стараеше да не се мръщи в присъствието на непознати. Разкривяваше физиономията си само когато бе сама или искаше да заплаши мъж, който не й се нравеше.
Като стигна до отбивката, Аомаме спря и се огледа. Само миг й бе нужен, за да открие аварийната стълба. И както беше предсказал шофьорът, през входа й минаваше метална преграда. Беше докъм височината на кръста и бе заключена. Прекрачването й по минипола можеше да се окаже известен проблем, но само при условие, че се притесняваше от чужди погледи. Без всякакво колебание събу обувките с високите токчета и ги пъхна в чантата. Ходенето боса щеше вероятно да й съсипе чорапите, но нямаше да е проблем да си купи друг чифт.
Хората я гледаха онемели, докато си сваляше обувките и мантото. През отворения прозорец на спрялата до самата отбивка черна тойота селика дънеше „Били Джийн“, та на фона на високите вокали на Майкъл Джексън имаше чувството, че изпълнява стриптийз. Голяма работа! Да гледат колкото си искат. Сигурно им е писнало да скучаят в това продължително задръстване. Съжалявам, уважаеми зрители, но днес друго няма да събличам.
Аомаме провеси чантата през гърдите си, за да не падне. Недалече от нея следобедното слънце се отразяваше заслепяващо в предното стъкло на чисто новата черна лимузина тойота краун роял, с която бе стигнала дотук. Лицето на шофьора не се виждаше, но бе сигурна, че я наблюдава.
Не се подлъгвайте по външните признаци. Реалността винаги е само една.
Аомаме пое продължителен, дълбок дъх и бавно го изпусна. После под трелите на „Били Джийн“ преметна крак през металната преграда. Миниполата й се качи до хълбоците. Майната й! Да гледат колкото си искат. Това, че ще видят какво имам под полата, не значи, че ще ме видят що за човек съм. А пък и краката бяха онази част от тялото й, с която Аомаме най-много се гордееше.
Веднъж стъпила от другата страна на преградата, Аомаме придърпа поличката надолу, отупа прахта от ръцете си, облече мантото, пак провеси чантата през гърдите си и слънчевите очила върху лицето си. Пред нея бе аварийната стълба — метална стълба, боядисана в сиво. Проста, практична, функционална. Непредвидена за жени в миниполи и само по чорапи върху босите си нозе. Нито пък Джунко Шимада бе създала костюмчето на Аомаме за слизане по аварийно стълбище от токийската високоскоростна градска магистрала номер 3. По водещото извън града платно профуча поредният камион и раздруса стълбата. Вятърът свиреше през процепите в металната конструкция на стълбата. Но така или иначе, стълбата бе пред нея. А от нея се очакваше единствено да слезе по стълбата до улицата.
Аомаме се извърна и хвърли последен поглед на двойната редица чакащи върху естакадата автомобили. Сканира ги от ляво на дясно, после от дясно на ляво, като оратор от трибуната, приключил словото си и оглеждащ публиката за въпроси. Нищо не бе помръднало. Попаднали в капана на естакадата, без нищо, което да ги развлича, хората следяха всяко нейно движение и се чудеха какво ли ще предприеме по-нататък жената от другата страна на преградата. Аомаме прибра леко брадичката, прехапа долната устна и прецени публиката си през тъмнозелените стъкла на слънчевите си очила.