Нещо май навлязох в сферата на научната фантастика.
Възможно ли е под формата на самозащита да си създавам някаква изгодна лично за мен хипотеза? Или просто вече съм откачила? За мен умът ми си е напълно нормален и не изкривява нищо. Но пък нали всички в психиатрията си мислят, че нищо им няма, а че луд е заобикалящият ги свят? Да не би да прибягвам до тая щура хипотеза за паралелните светове само за да оправдая собствената си лудост?
Имам нужда от безпристрастното мнение на трета страна.
Изключено е обаче да прибягна до психиатричен анализ. Не мога да отида в тази прекалено сложна обстановка, а и има ред неща, за които не бива да говоря. Като се почне от наскорошната ми „работа“, да речем, която безспорно не се побира в рамките на закона. Нима мога да съобщя на доктора, че тайно изтребвам мъже с ледокоп самоделка. Независимо че става дума за абсолютно отвратителни, извратени мъже.
Но дори и да прикрия успешно незаконната си дейност, законната част от живота, който водя, откакто съм се родила, също не може да се опише като „нормална“. Животът ми е един сандък, натъпкан с непрано бельо. Съдържанието му е достатъчно да влуди човек — та дори и двама или трима души. Достатъчно е да се спрем върху сексуалния ми живот. За него пък още по-малко мога да говоря пред непознат.
Не, в никакъв случай не мога да тръгна по лекари. Сама ще трябва да намеря изход. Я да видя дали няма да мога да доразвия тази хипотеза?
Ако наистина е станало нещо подобно — светът, в който се намирам, да е заменил стария ми свят — то кога, къде и как е станала смяната на коловозите в най-конкретния смисъл на думата?
И Аомаме упорито зарови из паметта си. За пръв път бе усетила промените в света преди няколко дни — в деня, в който бе отпратила специалиста по нефтодобива в хотелската му стая в Шибуя. Слезе от таксито на естакадата на градската високоскоростна магистрала номер 3, спусна се по аварийната стълба до шосе 246, смени си чорапите и се отправи към метростанция Сангенджая на линията Токю. Именно докато вървеше към станцията, се размина с оня млад полицай и за пръв път забеляза нещо необичайно във външността му: Оттам почна и всичко останало. Което ще рече, че някъде там, преди това, светът бе минал на другия коловоз. Защото полицаят, когото срещнах близо до дома си сутринта, беше в старата униформа и носеше старомоден револвер.
Сети се и за странното усещане, дошло с първите тактове на „Симфониетата“ на Яначек в спрялото в задръстеното движение такси. Сякаш нещо изтръгваше физически, като парцали, всички елементи от тялото й. А след това шофьорът ме насочи към аварийното стълбище на градската високоскоростна магистрала. Свалих обувките с високите токчета и заслизах. През цялото време слизах на бос крак, вятърът ме брулеше, а в ушите ми кънтяха и заглъхваха началните фанфари от „Симфониетата“ на Яначек. Нищо чудно точно тогава да се е започнало.
А и в самия шофьор на таксито имаше нещо особено. Аомаме не беше забравила думите, с които я бе изпратил. И се опита да ги пресъздаде в съзнанието си с максимална точност:
А след като постъпите по такъв начин, възгледът ви върху ежедневието може и леко да се промени. Нещата може да започнат да ви изглеждат малко по-различни в сравнение с миналото. И аз лично съм имал подобно изживяване. Но не се подлъгвайте по външните признаци. Реалността винаги е само една.
Тогава думите му й се бяха сторили странни, но Аомаме нямаше ни най-малка представа какво се мъчи да й каже той, затова и не му обърна особено внимание. Прекалено много беше закъсняла и нямаше никакво време да си играе на гатанки. Сега обаче си даваше сметка, че забележките му се бяха появили изневиделица и че бяха наистина странни. Като съвет да внимава ли трябваше да ги възприеме, или като трогателен призив?
Какво искаше да ми внуши той?
А да не забравяме и музиката на Яначек.
Как можах така мигновено да разпозная, че слушам „Симфониетата“ на Яначек? И откъде знам, че е написана през 1926 година? Та „Симфониетата“ на Яначек не е чак толкова популярна, че да я разпознае човек по първите й няколко такта. Да не говорим, че поначало никога не съм била заклета почитателка на класическата музика. И че не правя разлика между Хайдн и Бетовен. Въпреки това, щом я чух по радиото, на мига я разпознах. Защо? И защо ме разтърси така, в буквалния физически — и подчертано личен — смисъл?