Слязоха от влака, спуснаха се по едни стълби, изкачиха се по други и излязоха на друг перон. През цялото време Фука-Ери не пусна ръката на Тенго. Хората сигурно ги мислеха за влюбени. Разликата в годините им не беше никак малка, но Тенго бе младолик. Сигурно не по-малко забавно за част от наблюдателите бе и ръстовото им несъответствие. Щастлива двойка в радостното пролетно неделно утро.
Но Тенго не долавяше и най-малкия намек на нежност към противния пол в ръката, която държеше неговата. Силата на захвата й си оставаше равномерна. Пръстите й притежаваха нещо от педантичния професионализъм на лекаря, измерващ пулса на пациента. И на Тенго внезапно му мина през ума: Да не би пък момичето да желае да си комуникираме безмълвно, само като си докосване пръстите и дланите? Но дори да допуснеше възможността за подобни комуникации, трябваше да отчете факта, че сигналите пътуваха изключително в едната посока, а не в двете. И ако дланта на Фука-Ери възприемаше онова, което бе в ума на Тенго, това не значеше, че и Тенго бе в състояние да разчита нейните мисли. Това обаче не го притесняваше особено. В акъла му нямаше нищо — ни мисли, ни чувства, — които държеше тя да узнае.
Но колкото и да не ме усеща като представител на противния пол, все малко от малко трябва да ме харесва, мислеше си Тенго. Или поне не съм създал лошо впечатление у нея. Иначе надали щеше толкова дълго да ме държи за ръка, независимо от целите си.
Следващият им влак ги чакаше на перона за линията Оуме, която започва от Тачикава и води още по-нататък, към хълмовете северозападно от Токио. Вагонът им бе изненадващо пренаселен с възрастни хора и неделни излетници. Тенго и Фука-Ери застанаха до вратата.
— Май попаднахме на някакви екскурзианти — рече Тенго, след като огледа тълпата.
— Нали мога да те държа още за ръка — попита го Фука-Ери. Не го пусна дори след като се качиха на влака.
— Разбира се — рече Тенго. — Нищо напротив.
На Фука-Ери сякаш й олекна и тя продължи да го стиска. Пръстите и дланта й бяха, както винаги, гладки и сухи. И сякаш продължаваха да търсят някакво потвърждение вътре в него.
— Вече не се боиш — попита тя равно.
— Не — отвърна Тенго.
И не лъжеше. Сутрешният му неделен пристъп на паника изведнъж бе изгубил сила, може би благодарение на хваналата го за ръка Ери. Престанал бе да се поти, не чуваше и лумкането на сърцето си. Халюцинацията не му се навираше и дишането му бе нормално, както обикновено.
— Хубаво — каза с равен глас тя.
Да, хубаво, съгласи се наум Тенго.
От високоговорителите долетя скоропоговоръчно съобщение за предстоящото заминаване на влака, вратите се затвориха с глух шум и по целия влак премина свръхмощна тръпка, сякаш огромно древно животно се отърсваше от дълъг сън. Влакът като да взе най-после окончателно решение и бавно се заизсулва покрай перона.
Все още хванал Фука-Ери за ръка, Тенго се загледа в прелитащия покрай прозорците на влака пейзаж. В началото се виждаше само обичайната градска гледка, но колкото повече напредваха, толкова повече плоската равнина Мусашино отстъпваше пред изгледа на далечните планини. След близо дузина спирки двойната линия стана единична и се прехвърлиха на влак с четири вагона. Околните планини все повече доминираха. Бяха излезли извън районите, откъдето хора пътуват всеки ден на работа в централната част на Токио. Тукашните склонове все още пазеха оголения си зимен вид, служещ за фон на лъскавата вечнозелена растителност. И въздухът ухае другояче, установяваше Тенго при всяко отваряне на вратите на поредната гара; и звуците са леко различни. Покрай линията се простираха полета, а фермите ставаха все по-нагъсто. И пикалите бяха по-многобройни от лимузините. Ама наистина далече отидохме, мина му през ум. Колко ли още ще пътуваме?
— Не се притеснявай — каза Фуга-Ери, сякаш прочела мислите му.
Тенго кимна, без да каже нищо. Не знам, рече си, имам чувството, че едва ли не съм тръгнал да се запознавам с родителите й, за да поискам ръката й.
Най-после, след пет гари по единичната линия, спряха на някаква гара Футаматао. Тенго за пръв път чуваше за такова място. Ама че странно име — „Цепната опашка“! Гаричката се помещаваше в стара дървена сграда. Заедно с тях слязоха още петима. Никой не се качи. Във Футаматао хората идваха заради чистия въздух по планинските пътеки, а не заради някое представление на „Човека от Ла Манча“, дискотека с луда репутация, автомобилен салон на фирмата „Астън Мартин“ или раците гретен на прочут френски ресторант. Това си личеше дори по облеклото на слезлите тук от влака.