В близост до гарата нямаше ни магазини, ни хора. Но все пак отвън чакаше едно такси. Сигурно посрещаше всеки влак. Фука-Ери почука на стъклото и задната врата се отвори. Тя се пъхна на седалката и подкани с жест Тенго да я последва. Вратата се затвори, Фука-Ери каза накратко докъде искат да отидат и шофьорът потвърди с кимване, че е разбрал.
Не пътуваха кой знае колко дълго с таксито, но маршрутът им се оказа ужасно сложен. Избръмчаха до върха на стръмен хълм, слязоха от втори по тесен черен път, по който едва имаше място да се разминат две коли. Завоите не се поддаваха на преброяване, а шофьорът ги вземаше, без изобщо да намалява. Тенго се беше впил с ужас в дръжката на вратата. След като изкачи един ужасно стръмен хълм, подходящ за ски писта, таксито най-после закова на място на върха на нещо като малка планина. Пътешествието с таксито можеше да се сравни единствено с влакчето на ужасите в някои увеселителен парк. Тенго извади от портфейла си две банкноти от по хиляда йени и си взе рестото и касовата бележка.
Пред стара къща в японски стил стояха паркирани черно мицубиши паджеро и голям, зелен ягуар. Паджерото бе лъскаво, ново, а ягуарът бе стар модел, толкова прашасал, че почти не му личеше цветът. Имаше вид на отдавна некаран автомобил. Въздухът се отличаваше с неочакваната си свежест и пълната тишина — толкова пълна, че направо се чуваше. Абсолютно безоблачното небе като че се издигаше право нагоре, а слънцето галеше топло всяка открита част на тялото, която видеше. От време на време Тенго чуваше висок, непознат му птичи писък, но не успяваше да види самата птица.
Къщата бе голяма и елегантна, явно много стара, но добре поддържана. Дърветата и храстите в предния двор бяха красиво подстригани. Имаше дървета, толкова безупречно и еднакво оформени, че човек можеше да си помисли, че са пластмасови имитации. Огромен бор хвърляше широката си сянка. Човек можеше да гледа, докъдето му видят очите оттук, но нямаше да мерне друга къща. Много трябва да мразиш хората, че да си построиш къщата на такова затънтено място, помисли си Тенго.
Фука-Ери завъртя шумно кръглата брава, влезе през отключената врата и даде знак на Тенго да я последва. Никой не ги посрещна. Събуха обувките си в тихото, ненужно голямо преддверие. Усетиха студа на полирания дървен под на коридора, докато вървяха по посока на просторната гостна. Прозорците предлагаха панорамен изглед към планините и виещата се далече в подножието им река, чиято повърхност отразяваше слънцето. Колкото и пленителен да бе пейзажът, на Тенго хич не му беше до него. Фука-Ери го настани на някакъв голям диван и излезе, без да каже нито дума. Диванът ухаеше на някаква далечна епоха — но колко далечна, Тенго не можеше да прецени.
Гостната стая бе дотолкова лишена от украса, че човек се впечатляваше. Върху ниската масичка от цяло парче дърво нямаше нищо — нито пепелник, нито покривка. Нито една картина по стените. Никакъв стенен часовник или календар, никаква ваза. Никакъв шкаф, никакви списания и книги. Килимчето на пода бе толкова древно, че чак шарките му не личаха, а диванът и креслата май му бяха връстници. И това беше всичко: старият, голям колкото речен сал диван, на който седеше Тенго, и трите кресла с еднаква тапицерия. Голямата открита камина не даваше признаци скоро да са я палили. За утро в средата на април помещението си беше направо мразовито, сякаш промъкналият се през зимата студ не искаше още да си тръгва. Доста дълги месеци и години, изглежда, бяха минали, откакто стаята бе решила да не посреща повече никакви гости. Фука-Ери се върна и седна до Тенго, пак без нито една дума.
Двамата дълго мълчаха. Фука-Ери се беше затворила в своя си загадъчен свят, а Тенго се мъчеше да се успокои чрез няколко дълбоки вдишвания. Ако не се брояха редките далечни птичи писъци, в стаята цареше пълна тишина. Тенго се вслуша в тишината и улови в нея няколко съвсем различни значения. Не ставаше дума просто за липсата на шум. Тишината, изглежда, се мъчеше да му разкаже нещо за себе си. Без да знае защо, Тенго погледна часовника си. Вдигна лице, изгледа пейзажа оттатък прозореца, после пак погледна часовника. Почти никакво време не беше изминало. Откак се помнеше, времето се точеше ужасно в неделните утра.
Изкараха десет минути в това състояние. След което вратата се отвори внезапно, без никакво предупреждение, и в гостната пристъпи нервно възслаб мъж, около шестдесет и пет годишен. На ръст бе не повече от метър и шестдесет, но чудесната изправена стойка му придаваше внушителен вид. Стоеше толкова изправен, сякаш вместо гръбнак имаше железен прът, и държеше брадичката си прилично прибрана. Веждите му бяха буйни, а дебелите черни рамки на очилата му като че бяха предназначени да плашат хората. Всичките му движения загатваха за фин механизъм, чиито части са конструирани с цел да се постигне максимална компактност и ефективност. Тенго понечи да се изправи и да се представи, но мъжът бързо му даде знак да си стои на мястото. Така че Тенго пак седна, а онзи се втурна към насрещното кресло и се отпусна в него, сякаш се стремеше да го изпревари. Известно време човекът седя с вперени в Тенго очи, без дума да каже. Погледът му не беше пронизващ, но очите му като че поемаха всичко: свиваха се и се разширяваха като диафрагма на фотоапарат, докато фотографът нагласява блендата.