Мъжът носеше тъмнозелен пуловер върху бяла риза и тъмносив вълнен панталон. Всяка част от облеклото му имаше вид на носена всеки божи ден поне от десет години насам, ако не и повече. Макар и поизтънели, му бяха съвсем по мярка. Просто бе от хората, които не обръщат особено внимание на дрехите. Или който си нямаше някого подръка да се грижи за тия работи. Оредялата му коса подчертаваше доста удължения към тила му череп. Бузите му бяха хлътнали над квадратната долна челюст. Единствената му привидно не на място черта беше устата — като на дебеличко бебе. Бръсначът, изглежда, бе пропуснал тук-там по някой косъм — или такова впечатление се създаваше от ъгъла, под който светлината падаше върху лицето му. Нахлуващото през прозорците планинско слънце светеше по-различно, отколкото бе свикнал Тенго.
— Съжалявам, че ви разкарах чак дотук. — Мъжът говореше с необичайно звънък глас, като човек, отдавна свикнал да се изказва публично, и то най-вече по научни теми. — На мен ми е трудно да пътувам, така че нямах друг избор, освен да ви помоля вие да си направите този труд.
Тенго отвърна, че нищо не им е коствало. Представи се на човека и се извини, че няма визитна картичка.
— Казвам се Ебисуно — каза мъжът. — И аз нямам визитка.
— Господин Ебисуно? — попита Тенго.
— Всички ми викат Професора. Не знам защо, но и собствената ми дъщеря ми вика така.
— С кои йероглифи се изписва името ви?
— Името ми е крайно необичайно. Почти не съм срещал друг човек с това име. Ери, напиши му, ако обичаш, йероглифите.
Фука-Ери кимна, извади нещо като тетрадка и бавно, измъчено изрисува йероглифите с химикалка върху празен лист. „Ебису“ се пишеше с онзи йероглиф, с който обикновено обозначават дивите северни племена в древна Япония. „Но“-то си беше обичайният йероглиф, означаващ „поле“. Така, както Фука-Ери ги изписа, стояха като издрани с молив по някоя тухла, независимо че притежаваха нещо като своя си стилизация.
— С други думи, името ми може да се тълкува като Дивополски — идеално име за един културен антрополог, какъвто бях и самият аз. — Устните на Професора се свиха в някакво подобие на усмивка, но очите му не изгубиха и грам от своята бдителност. — Макар че много отдавна прекъснах всякакви връзки с изследователската дейност. Сега се занимавам с нещо коренно различно. Обитавам едно съвсем ново „дивашко поле“.
Но колкото и необичайно да бе името на Професора. Тенго имаше чувството, че го е чувал някъде. Почти беше убеден, че в края на шестдесетте години имаше някакъв прочут учен на име Ебисуно, издал няколко високо оценени книги. Нямаше никакъв спомен на каква тематика бяха книгите, но името на автора им бе успяло да заседне някъде в далечните ъгълчета на паметта му. И че по някое време бе престанал да го чува.
— Имам чувството, че и преди съм чувал това име — заопипва непознатата територия Тенго.
— Възможно е. — Загледан в далечината, Професора като че говореше за някой неприсъстващ. — Но и да е станало, трябва да е било преди много, много време.
Тенго усещаше тихото дишане на седящата до него Фука-Ери: бавно, дълбоко.
— Тенго Кавана — произнесе Професора, сякаш четеше името му от табелка.
— Точно така — потвърди Тенго.
— Завършили сте математика, а сега преподавате по този предмет в школа за зубрене в Йойоги. Освен това пишете проза. Така поне казва Ери. Вярно ли е в общи линии?
— Вярно е — отчете Тенго.