— Но нямате вид на учител математик. Нито пък на писател.
Тенго пусна пресилена усмивка:
— Друг човек ми каза абсолютно същите думи преди два-три дни. Вероятно се дължи на едрия ми ръст.
— Не го казах като критика — притисна Професора черните рамки на очилата към върха на носа си. — Никъде не е писано, че човек е длъжен да прилича на нещо. Имах само предвид, че засега не съответствате на стереотипа.
— Вашата оценка ми прави чест. Все още не съм писател. Просто се мъча да пиша.
— Мъчите се?
— При мен все още е въпрос на проба и учене от грешките.
— Разбирам — каза Професора. После потри ръце, сякаш едва сега бе забелязал колко студено е в стаята. — Освен това чувам, че се каните да преработите написаната от Ери повест с надеждата тя да спечели наградата „Нов писател“ на едно литературно списание. Възнамерявате да я продадете на обществото като писателка. Правилна ли е тезата ми?
— По принцип, да. Идеята е рожба на един редактор на име Комацу. Самият аз още се съмнявам в нейната осъществимост. Та дори и в етичността й. Личната ми роля се свежда до преработването на стила на „Въздушната какавида“. Чисто техническа работа. За всичко останало отговаря Комацу.
Професора се съсредоточи за известно време върху мислите си. Тенго имаше чувството, че ако в притихналата стая напрегне слух, ще чуе как работи мозъкът му. След което Ебисуно каза:
— Значи, редакторът Комацу измисли идеята, а вие му помагате в техническо отношение.
— Точно така.
— Открай време се занимавам с наука и, честно казано, никога не съм проявявал особен ентусиазъм към белетристиката. Нямам представа за обичайната практика в областта на писането и издаването на белетристика, но въпреки това намирам в замисъла ви нещо измамно. Дали не греша?
— Не, не грешите. И аз имам усещането, че участвам в измама — каза Тенго.
Професора се понамръщи:
— Очевидно и вие имате съмнения относно етичността на замисъла, а същевременно възнамерявате съвсем доброволно да се включите в него.
— Не е съвсем доброволно, но възнамерявам да се включа. Дотук сте прав.
— И защо го правите?
— И аз цяла седмица си задавам този въпрос — призна си Тенго.
Професора и Фука-Ери мълчаха и го чакаха да продължи.
— Логиката, здравият разум, инстинктът — всички те ме зоват да се откажа незабавно. Поначало съм предпазлив, разумен човек. Залаганията, хазартът не представляват никакъв интерес за мен. По-скоро бих казал, че съм страхливец! Но тук става дума за нещо съвсем различно. Колкото и рискован да е, не мога да отхвърля замисъла на Комацу. По една-единствена причина: „Въздушната какавида“ буквално ме плени. Ако ставаше дума за друго произведение, отдавна да съм се отказал.
Професора го изгледа озадачено:
— С други думи, измамният аспект на замисъла не ви засяга, но сте дълбоко заинтересуван от пренаписването на творбата. Така ли?
— Точно така. Но „дълбоко заинтересуван“ е много меко казано. Ако ще се пренаписва „Въздушната какавида“, не желая друг да го извърши.
— Разбирам — каза Професора. После направи физиономия, сякаш, без да иска, бе засмукал нещо ужасно кисело. — Разбирам. И мисля, че съм наясно с чувствата ви по случая. Но как стоят нещата с Комацу? На него за какво му е? За пари? За слава?
— Честно казано, и аз не съм сигурен какво цели Комацу — призна Тенго. — Но съм склонен да си мисля, че е нещо по-голямо от парите или славата.
— И какво ще да е то?
— Комацу надали би се съгласил с тълкуванието ми, но според мен и той е вманиачен на литературна тема. Такива хора имат само една цел в живота си: да намерят, пък било то само веднъж, една несъмнено истинска творба. Да я поставят върху табличка и да я поднесат на света.
Професора дълго не отмести поглед от Тенго, докато накрая каза:
— С други думи, двамата с него имате съвсем различни подбуди — които и в двата случая нямат нищо общо с парите или славата.
— Според мен сте прав.
— Но независимо от подбудите ви, планът ви, както сам изтъкнахте, е крайно рискован. Ако по някое време истината излезе наяве, ще избухне скандал, но общественото мнение няма да се ограничи да осъди единствено вас двамата с господин Комацу. А вероятно ще нанесе смъртен удар върху живота на Ери, докато тя е все още на крехка седемнадесетгодишна възраст. И тъкмо това най ме тревожи.