— Прав сте да се тревожите — кимна Тенго. — Абсолютно сте прав.
Разстоянието между двете гъсти черни професорски вежди се скъси с повече от сантиметър:
— А в същото време ми заявявате, че държите тъкмо вие да пренапишете „Въздушната какавида“, дори ако това се окаже опасно за Ери.
— Както вече споменах, това произтича от факта, че желанието ми извира от място, докъдето логиката и благоразумието не стигат. Искам, естествено, да опазя максимално Ери, но не мога да гарантирам, че тя никога няма да пострада от цялата работа. Не ща да ви заблуждавам.
— Разбирам — каза Професора. После се прокашля, като да отбележи повратна точка в разговора им. — Е, поне сте искрен.
— Нямам причина да не бъда напълно откровен с вас.
Професора се втренчи в положените върху коленете му длани, сякаш ги виждаше за пръв път. Огледа ги отгоре, после ги обърна и пак се взря в тях. Накрая вдигна лице:
— Добре де, този ваш редактор, господин Комацу, смята ли, че планът му е наистина осъществим?
— Според Комацу всяко нещо си има две страни — рече Тенго. — Хубава страна и не толкова лоша страна.
— Крайно необичайно гледище — усмихна се Професора. — Този господин Комацу оптимист ли е, или е просто самоуверен?
— Нито едното, нито другото. Просто е циник.
Професора леко завъртя глава:
— И под влиянието на цинизма става или оптимист, или самоуверен. Нали?
— Възможно е да прояви такива тенденции.
— Но, общо взето, е човек, с когото трудно се работи.
— Много е труден за работа — каза Тенго, — но никак не е глупав.
Професора въздъхна бавно, продължително. После се обърна към Фука-Ери:
— Ти как мислиш, Ери? Ще излезе ли нещо от този план?
Фука-Ери остана загледана за миг в някаква неизвестна точка в пространството. И отвърна:
— Окей е.
— С други думи, не възразяваш господин Кавана да пренапише „Въздушната какавида“, така ли?
— Не възразявам.
— Въпреки неприятностите, които това може да ти причини.
Фука-Ери не му отвърна. Само стисна здраво яката на жилетката около врата си — жест, който бе пряк израз на твърдото й убеждение.
— И вероятно е права — каза Професора с нещо като примирение.
А Тенго не откъсваше очи от стиснатите в юмручета нейни ръце.
— Съществува обаче и друг проблем — обърна се Професора към Тенго. — Вие с господин Комацу възнамерявате да отпечатате „Въздушната какавида“ и да представите Ери публично като неин автор. Знаете ли, че Ери страда от дислексия?
— Стана ми ясно в най-общи линии тази сутрин във влака.
— Подозирам, че така се е родила. В училището смятат, че има известно забавяне в развитието си, но тя всъщност е доста умна — дори мъдра, бих казал, по един много задълбочен начин. И все пак дислексията й надали ще е полезна за плана ви, меко казано.
— Колко души знаят?
— Самата Ери плюс още трима: аз, разбира се, дъщеря ми Адзами и вие. Никой друг.
— Да не искате да кажете, че и учителите й не знаят?
— И понятие си нямат. Тя ходи в малко селско училище. Там сигурно не са и чували за дислексия. Да не говорим, че тя посещаваше училището за съвсем кратко време.
— В такъв случай може да успеем да го скрием.
Професора се загледа в Тенго, като че се мъчеше да прецени доколко си вярва.
— Ери, изглежда, ви има доверие — каза след малко. — Не знам защо, но ви има доверие. А аз…
Тенго зачака продължението на думите му.
— А аз имам пълно доверие на Ери. Щом тя казва, че няма нищо против да пренапишете повестта й, нищо друго не мога да сторя, освен и аз да ви дам съгласието си. От друга страна обаче, ако наистина възнамерявате да приложите този свой план, длъжен съм да ви кажа някои неща за Ери. — Професора погали неколкократно дясното си коляно с дланта си, сякаш бе открил там някакъв конец. — Като как е минало детството й, да речем, къде е израсла и как попадна под мое попечителство. А това ще ни отнеме известно време.
— Слушам ви — каза Тенго.
А седналата на дивана до него Фука-Ери изправи гръбнака си, без да пуска яката на жилетката около врата й.
— Да почваме тогава — рече Професора. — Историята започва през шестдесетте години. Ние с баща й бяхме близки приятели от много години. Бях с десет години по-голям от него, но и двамата преподавахме в една и съща катедра на един и същ университет. Като характери и мироглед бяхме крайно различни, но по някаква причина се разбирахме. И двамата се оженихме сравнително късно, и на двамата ни се роди дъщеря скоро след сватбата. Живеехме в една и съща преподавателска кооперация и семействата ни бяха постоянно заедно. И професионално напредвахме. Правехме впечатление и вече ни викаха „новоизгряващите звезди на науката“. Често се появявахме в медиите. Изобщо живеехме във вълнуващи времена.