И най-малкото понятие си нямате от това коя съм аз, къде отивам и какво смятам да правя, каза Аомаме на зрителите си, без да помръдне устни. Вие сте пленници на магистралата. Не можете да мръднете нито напред, нито назад. Но аз, за разлика от вас, си имам работа. Имам си цел. Така че, ако нямате нищо против, аз ще си вървя.
Изпита силното желание да възнагради зрителите на раздяла с една от специалните си гримаси, но успя да се възпре. Нямаше време за подобни работи. Позволеше ли си да се намръщи, после щеше да й трябва доста време, за да си възвърне първоначалното изражение.
Аомаме се извърна с гръб към своята тиха публика и заслиза внимателно по аварийната стълба. Усещаше мразовитите стъпенки с ходилата си. Не по-малко мразовит бе и ранният априлски вятър, който от време на време завихряше косите й към тила и разкриваше деформираното й ляво ухо.
Втора глава
(Тенго): Нещо друго предвид
Първият спомен на Тенго датираше от времето, когато бе на годинка и половина. Майка му си съблича блузата и смъква двете презрамки на белия си комбинезон, за да смуче гърдите й мъж, който не е баща му. Бебето в близкото кошче вероятно е самият Тенго. Наблюдава сцената в качеството си на трето лице. Да не би пък да е имал брат близнак? Надали. Тенго си беше — на година и половина. Усещаше го интуитивно. Бебето спеше със затворени очи и дишаше дълбоко и равномерно. Ярката десетсекундна сцена — най-ранният му спомен в живота — е прогорила стената на съзнанието му. И преди, и след него няма нищо друго. Седи си сам, като островърха черковна камбанария в залят от наводнение град, щръкнала над калните води.
Тенго много държеше да знае кой на колко години е бил, когато се е запечатал първият му спомен. Повечето хора казваха, че били на четири или пет. Най-рано — на три. Детето трябва да е навършило поне три, за да започне да наблюдава нещата около себе си с някаква рационалност. В предходния етап всичко се е отбелязало като неразбираем хаос. Самият свят е представлявал купа рядка кашичка без форма и без дръжки. Течал е покрай отворените ни прозорци, без да оставя в ума ни спомени.
Изключено е едно дете на годинка и половина да е успяло да схване смисъла на това, че мъж, който не е баща му, суче от гърдите на майка му. Тука спор няма. Така че, ако споменът на Тенго е бил действителен, сцената сигурно е прегорила ретините му като чисто, несъпровождано с оценка изображение — по същия начин, по който камерата запечатва на филм предметите — механично, като смес от светлина и сенки. И едва когато съзнанието му почва да съзрява държаният в резерв фиксиран епизод е бил подложен на постепенен анализ и му е придаден смисъл. Но възможно ли е изобщо подобно нещо? Способен ли е бебешкият ум да запазва по този начин изображения?
Да не би пък да става дума за някакъв фалшив спомен на Тенго? Да не се окаже нещо, което умът му впоследствие е решил — по силата на някаква своя цел или план — да си съчини сам? Много бе размишлявал Тенго върху възможността споменът му да е измислен, но бе стигнал до извода, че вероятно не е. Прекалено ярък и прекалено завладяващ бе, за да е фалшив. Светлината, миризмите, пулсирането на собственото му сърце — всичко това бе поразително реално и никак не приличаше на имитация. Освен дето възприемането на сцената за реална обясняваше ред неща както в логическо, така и в емоционално отношение.
Яркият десетсекунден епизод го навестяваше без предупреждение и без да се съобразява с времето и мястото. Случвало му се бе и докато пътуваше в метрото, и докато пишеше формули по черната дъска, и докато се хранеше (както в случая) и разговаряше със събеседника си по маса, и винаги го заливаше като безшумно цунами. Докато се усетеше, споменът се изправяше право насреща му, а ръцете и краката му се парализираха. Времето замираше на място. Въздухът се разреждаше и дишането му се затрудняваше. Губеше всякаква връзка с хората и вещите около себе си. Течната стена на цунамито го поглъщаше изцяло. Но макар да му се струваше, че светът се озовава на тъмно, нямаше чувството, че губи съзнание. По-скоро добиваше чувството, че е отклонен по нов коловоз. И че промяната дори изостряше някои части на мозъка му. Не изпитваше ужас, но и не можеше да държи очите си отворени. Клепачите му си оставаха стиснати. Звуците се отдалечаваха, а познатите кадри се прожектираха многократно върху екрана на съзнанието му. Пот шурваше от всяка част на тялото му и подмишниците на потника му се мокреха. Целият се разтреперваше, а сърцебиенето му се забързваше и усилваше.