— В „Такашима“ беше хубаво — обади се Фука-Ери.
— Сигурен съм, че за малките деца в „Такашима“ наистина е хубаво — усмихна се Професора. Но когато детето достигне до определена възраст и вземе да развива своето „аз“, за повечето млади хора животът в „Такашима“ се превръща в истински ад. Водачите не жалят сили да смачкат естествения порив у човека да мисли самостоятелно. Като стягане на краката е, само че в случая стягат мозъка.
— Стягане на краката — попита Фука-Ери.
— Едно време в Китай пъхали краката на момиченцата в миниатюрни обувчици, да не могат да растат — обясни й Тенго.
Тя си го представи, без нищо да каже.
А Професора продължи:
— Ядрото на отцепническата група на Фукада, разбира се, се състояло от бивши негови студенти, с които се знаят още от хунвейбинския му период, но към тях се присъединяват и други, така че разрастването на групата надминало всякакви очаквания. Мнозина постъпили в „Такашима“, водени от идеалистични подбуди, но били недоволни и разочаровани от завареното: става дума за хора, които се надявали да живеят като в хипарска комуна, опърлени от университетските въстания левичари, недоволни от ежедневието и търсещи нов духовен свят, неженени, семейни като Фукада — абсолютно пъстра тълпа, която си избрала за свой водач Фукада. Той поначало е роден водач, нещо като Мойсей у израилтяните. Умен човек, притежаващ дар слово и страшно точна преценка. Харизматична фигура — едър мъж. На ръст колкото вас, като ви гледам. Съвсем нормално било хората да го поставят в центъра на своята група и, естествено, да се съобразяват с преценките му.
Професора разпери ръце да укаже колко едър бил човекът. Фука-Ери първо зяпна в ръцете на Професора, а после се вторачи в Тенго, но нищо не каза.
— Ние с Фукада сме коренно различни и на външен вид, и по характер. Но при всичките ни различия бяхме страшно близки приятели. Оценявахме възможностите на другия и му имахме доверие. Мога без капка преувеличение да кажа, че подобна дружба се среща само веднъж в живота.
Водената от Тамоцу Фукада група намира подходящо за целите им обезлюдено село в планините на префектура Яманаши. Селото бавно умирало. Малцината останали старци вече не можели да работят на полето, а и нямало кой да ги замести след смъртта им. Групата изкупила почти на безценица нивите и къщите, включително и покритите с найлон парници. От селското кметство им обещали субсидии, при условие че продължат да обработват заварените ниви, плюс данъчни облекчения поне през първите няколко години. Освен това Фукада притежавал и свой личен източник на средства, макар професор Ебисуно да нямаше никаква представа откъде идели парите.
— Фукада отказваше да говори по въпроса и никому не разкри тайната, но бе успял някак си да се добере до значителна сума в брой, с която основа комуната. С парите купиха земеделска техника и строителни материали, а освен това създадоха и резерв. Ремонтираха със собствени сили всички стари къщи и построиха необходимата за тридесетимата членове инфраструктура. Това стана през 1974 година. Нарекоха комуната си Сакигаке — „Първопроходник“.
Сакигаке ли? Името май му беше познато, но Тенго не се сещаше къде може да го е чул. Изпита особено раздразнение от това, че не можа да проследи нишката в паметта си.
— Фукада си даваше предварително сметка, че първите няколко години ще са тежки за комуната, докато свикнат с района, но нещата потръгнаха по-гладко от очакваното. Извадиха късмет с времето и с услужливи съседи. Местните жители лесно възприемаха Фукада за вожд благодарение на искрения му характер. А освен това се радваха на трудолюбивите младежи, които се потяха по полята. Даваха им куп полезни съвети, а това позволяваше на комунарите да възприемат практическия им опит като земеделци и да се научат да се изхранват от земята.