С всеки изминал ден на Фукада му ставало все по-трудно да поддържа неутралитет. Докато в един момент не се озовал в клопка между двете фракции. Общо взето, бил наясно, че Япония от 70-те години не била нито място, нито време за революции. Онова, което поначало имал предвид, бил революционният потенциал — революцията като метафора или хипотеза. Според него упражняването на такава подривна воля, насочена срещу истаблишмънта, било задължително условие за съществуването на едно здраво общество. Студентите обаче настоявали за истинска революция с истинско кръвопролитие. Фукада, естествено, носел определена отговорност за това. Та нали лично той посял такива неоснователни митове в главите им. Без обаче да им спомене, че неговата „революция“ е в кавички.
Така че всяка от двете фракции на комуната Сакигаке поела по свой път. Умерената запазила за себе си името Сакигаке и останала в първоначалното село, а войнстващата се пренесла на няколко километра оттам в друго обезлюдено село, което превърнала в база за своето революционно движение. Семейството на Фукада останало в Сакигаке с всички останали семейни. Раздялата била приятелска. Фукада, изглежда, се сдобил със средствата за новата комуна от същите свои неназовани източници. Дори и след разцеплението двете ферми продължили да си помагат — търгували помежду си с необходимите материали и — от икономически съображения — ползвали едни и същи пътища за разпределение на продукцията си. Трябвало да си помагат, ако искали да оцелеят.
Но скоро след раздялата настъпила поне една промяна: разменените гостувания между членовете на старата комуна Сакигаке и на новата комуна на практика се прекратили. Единствен Фукада продължил да общува с бившите си студенти екстремисти. Изпитвал към тях силно чувство на отговорност, понеже лично ги бил организирал едно време и ги повел към планините на Яманаши. А пък и новата комуна имала нужда от контролираните от Фукада тайни средства.
— Междувременно Фукада, изглежда, бе изпаднал в някакво шизоидно състояние — продължи Професора. — Вече не вярваше с цялата си душа нито във възможността, нито в романтиката на революцията. Но пък и не можеше да се отрече напълно и от двете. Понеже това би било равносилно на отричане от целия му живот и на публично признание, че се е заблуждавал. А това той не можеше да допусне. Прекалено горд беше, а и се притесняваше от объркването, което неминуемо би създал сред студентите си. На този етап все още упражняваше известно влияние върху тях.
Ето как се озова в един двойствен живот, в който тичаше напред-назад между Сакигаке и новата комуна. Беше се нагърбил с едновременните задължения на водач на едната и съветник на другата. Получи се така, че човек, който вече не вярваше искрено в революцията, продължаваше да проповядва революционна теория. Членовете на новата комуна вършеха земеделската си дейност, но в същото време се подчиняваха на суровата дисциплина на военното обучение и на идеологическо подковаване. И за разлика от Фукада ставаха все по-радикализирани. Възприеха политика на маниакална тайнственост и престанаха да допускат външни лица. Научила за призивите им за въоръжена революция, полицията реши, че следва да ги постави под наблюдение, но че не е нужно да повишава собствената си степен на готовност.
Професора пак се втренчи в коленете си, после вдигна глава:
— Сакигаке се разцепи през 1976-а — продължи. — Ери избяга от Сакигаке и дойде да живее с нас през следващата година, а горе-долу по същото време новата комуна възприе името Акебоно.
Тенго вдигна глава и присви очи.
— Чакайте, чакайте! — Акебоно. Абсолютно сигурен съм, че и това име съм го чувал. Но споменът му бе мъгляв и несвързан. Мяркаха му се само някакви фрагментарни фактоподобни детайли. — Тези Акебоно… те не бяха ли замесени преди време в някакъв голям инцидент?
— Точно така — потвърди професор Ебисуно, вгледан още по-съсредоточено в Тенго. — Естествено, става дума за прословутите Акебоно, които завързват престрелка с полицията в планините близо до езерото Мотосу.
Престрелка, разсъждаваше Тенго. Сега се сещам, че имаше такова нещо. Медиите гърмяха. Не знам защо, но подробностите сега ми убягват, а нещо бъркам и последователността на събитията. А когато се напъна да си спомни още подробности, усети с цялото си тяло някакъв трус, сякаш някой усука горната и долната му половина в противоположни посоки. Почувства тъпа пулсираща болка в главата си, а околният въздух изведнъж се разреди. Звуците станаха приглушени, сякаш се беше потопил под вода. Изглежда, се задаваше поредният „пристъп“.