— Лошо ли ви е? — попита очевидно разтревоженият професор. Но гласът му сякаш идваше някъде отдалече.
Но Тенго тръсна глава и рече с измъчен глас:
— Нищо ми няма. Ей сега ще ми мине.
Единадесета глава
(Аомаме): Човешкото тяло е един храм
Способните да нанесат ритник в топките с умението, с което го правеше Аомаме, наистина трябва да са били съвсем малко на брой. Тя бе изучила най-старателно различните начини за нанасяне на ритници и не пропускаше нито един ден без тренировка. Най-важното при ритника в топките е да не се колебаеш. Светкавичната атака в най-слабата точка на противника се нанася безмилостно и с крайна жестокост — така както Хитлер покорил с лекота Франция, след като нанесъл удара си в слабата й точка — линията Мажино. Никакво колебание. И най-краткият миг на нерешителност може да се окаже фатален.
Най-общо казано, не съществува друг начин жена да надделее в двубой над по-едър, по-силен от нея мъж. В това Аомаме бе непоколебимо убедена. Въпросната част е най-слабата принадлежаща към — или, по-точно, висяща от — тялото на съществото, наречено „мъж“, и през повечето време не е ефикасно защитена. Изключено бе да не се възползва тъкмо от този факт.
Бидейки жена, Аомаме нямаше конкретна представа колко боли, като те ритнат силно по топките, но донякъде можеше да си го представи, ако съдеше по реакциите и физиономиите на мъжете, които бе ритала. Май и най-силният и най-корав мъж не бе в състояние да понесе болката и огромната загуба на самоуважение, която придружава такъв ритник.
— Толкова боли, че ти се струва, че в този миг е дошъл краят на света — обясни й след сериозен размисъл един мъж, на когото Аомаме зададе въпроса. — Не знам как другояче да ти го опиша. Няма нищо общо с обикновената болка.
Аомаме поразсъждава върху направената от мъжа аналогия. Краят на света ли?
— Добре де — рече, — ако го погледнеш от другата страна, би ли казал, че ако сега, в този миг, дойде краят на света, ще го почувстваш като ритник в топките?
— Тъй като никога не съм изживявал края на света, не мога да съм стопроцентово сигурен, но предполагам, че е вярно — отвърна мъжът, загледан с разфокусиран поглед в някаква точка в пространството. — Същото дълбоко усещане за безсилие: тъмно, задушаващо, безпомощно.
Известно време след този разговор на Аомаме й се случи да види късно през нощта по телевизията „На брега“ — американски филм от 1960 г. Между САЩ и СССР е избухнала тотална война и двата континента се обстрелват с балистични ракети, напомнящи огромни ята летящи риби. Земята е напълно унищожена и човечеството е изтрито от лицето на почти всяко кътче от планетата. Но благодарение на някакви въздушни течения или нещо от тоя род облаците смъртоносна пепел още не са стигнали до Австралия в Южното полукълбо, макар да е само въпрос на време. Гибелта на човечеството просто е неизбежна. На оцелелите до момента човешки същества не им остава нищо, освен да чакат своя край. И си избират различни начини, по които да изживеят последните си дни. Мрачен сюжет, непредлагащ и грам надежда за спасение. (Макар че в крайна сметка затвърди за пореден път убеждението на Аомаме, че дълбоко в душите си всички хора всъщност се надяват да дойде краят на света.)
Така или иначе, от гледането на филма сама посред нощ Аомаме поне се сдоби с известна представа как се чувстваш, когато някой те изрита с пълна сила по топките.
След като завърши висш институт по физкултура, Аомаме работи четири години във фирма производителка на напитки за спортисти и здравословни храни. Беше един от стожерите на фирмения женски отбор по софтбол и в отбрана, и в нападение. Отборът се представяше, общо взето, добре и на няколко пъти стигна до четвъртфиналните плейофи на националното първенство. Но месец след смъртта на Тамаки Оцука Аомаме напусна компанията и сложи край на софтболната си кариера. От желанието й да играе не бе останало и капка, а изпитваше и нужда да започне нов живот. С помощта на по-възрастна приятелка от студентските години успя да си намери работа като инструктор в спортен клуб в богаташкия токийски квартал Хироо.