Заведението бе известен бар в увеселителния квартал Ропонги. Тук идваха неженени мъже да си търсят неомъжени жени — или обратното. Мнозина бяха чужденци. Интериорът бе в стила на бар на Бахамските острови, в какъвто би киснал Хемингуей. На стената висеше препарирана риба меч, а от тавана — рибарски мрежи. Имаше куп снимки на хора с хванати от тях гигантски риби, а така също и портрет на самия Хемингуей. Щастливият Папа Хемингуей. Посетителите явно не се вълнуваха от факта, че впоследствие е страдал от алкохолизъм и накрая се самоубил с ловната си пушка.
Тази вечер неколцина се опитаха да заговорят Аомаме, тя обаче не си хареса нито един. Две типични студентчета нехранимайковци я поканиха в компанията си, но тя дори не понечи да им отвърне. Отряза с думите, че чака някого, един фирмен служител към тридесетте, от чийто поглед я полазиха тръпки. Не си падаше по младите. Прекалено агресивни и самоуверени бяха, но не умееха да приказват, а и никога не казваха нищо интересно. В леглото се държаха като животни, без капка понятие от истинските удоволствия в секса. Предпочиташе леко уморените мъже на средна възраст, при това започващи да олисяват. Да са чисти и да не излъчват никаква вулгарност. И да са с добре оформени глави. Но подобни мъже трудно се намираха, така че бе готова на известни компромиси.
Аомаме огледа помещението и тихичко въздъхна. Защо, по дяволите, има толкова малко подходящи мъже? Помисли си за Шон Конъри. Щом си представи формата на главата му, веднага усети някаква тъпа пулсираща болка. Що няма късмета сега да цъфне тук самият Шон Конъри — ще направя всичко възможно да го направя мой. Само дето няма абсолютно никакъв шанс Шон Конъри да се появи в такъв фалшив бахамски бар за неженени насред Ропонги.
На големия телевизор на стената вървеше изпълнение на „Куин“. Аомаме не си падаше особено по музиката им. Затова и гледаше да не им обръща много внимание. Нито да слуша идещата от високоговорителите музика. След „Куин“ взеха, че пуснаха „Абба“. Ужас! Имам чувството, че ми предстои кошмарна вечер.
Аомаме се бе запознала с богатата вдовица в спортния клуб, където работеше. Жената се бе записала в курса й по самоотбрана — онзи, краткотрайния радикален курс, който наблягаше на ритането на чучелото. Беше дребна жена, най-възрастната сред курсистките, но движенията й бяха леки, а ритниците — резки. Ако закъса, сигурна съм, че и окото няма да й мигне да ритне противника си по топките без всякакво колебание. Никога не приказва повече, отколкото е необходимо, а проговори ли, никога не шикалкави. Тъкмо това й харесваше Аомаме.
— На моите години надали ще ми се наложи да се самоотбранявам — каза тя на Аомаме с изпълнена с достойнство усмивка след първата тренировка.
— Възрастта няма никакво значение — сряза я Аомаме. — Става въпрос за начина на живот. Важното е стойката ви да излъчва смъртоносната ви решимост да се отбранявате. Никъде не бива да излизате, щом сте се примирили с мисълта, че някой може да ви нападне. Хроничната безпомощност разяжда човека.
Вдовицата помълча известно време, без да снема поглед от очите на Аомаме. Нещо у нея, изглежда, силно я беше впечатлило — било то думите й или самият й тон. После кимна сериозно:
— Права си. Абсолютно си права. Явно дълго си размишлявала по въпроса.
Няколко дни по-късно Аомаме получи плик. Бяха го оставили за нея на рецепцията на клуба. В плика имаше кратка, красиво изписана бележка с адреса и телефонния номер на вдовицата: „Знам, че си много заета, но ще се радвам, ако ми се обадиш, когато си по-свободна“.
Телефона вдигна мъж — вероятно секретарят й. След като Аомаме съобщи името си, онзи, без да каже нито дума, я свърза с вътрешен номер. Обади се вдовицата и й благодари, че я е потърсила.
— Ако не те затруднявам, бих желала да те поканя на вечеря. Искам да си поговорим спокойно насаме.
— С удоволствие — прие Аомаме.
— Утре вечер удобно ли ще ти е?
Аомаме нямаше нищо против, но се зачуди какво ли има да обсъжда тази елегантна по-възрастна жена с човек като нея.
Срещнаха се в един френски ресторант в закътана част на квартал Адзабу. Изглежда, вдовицата му бе стара клиентка. Настаниха я на една от по-хубавите маси в дъното и явно се познаваха със застаряващия сервитьор, който старателно ги обслужваше. Носеше превъзходно скроена бледозелена рокля без шарки (вероятно на „Живанши“ от 60-те години) и огърлица от нефрит. По средата на вечерята се появи и управителят и раболепно я поздрави. Ястията бяха предимно вегетариански, изискани и прости. И сякаш в чест на Аомаме супата на деня се оказа от зелен грах. Вдовицата си поръча чаша шабли, Аомаме също — да й прави компания. Виното по нищо не отстъпваше на храната. Аомаме си избра филе от бяла риба на скара. Вдовицата се ограничи със зеленчуци. Хранеше се по крайно изискан начин, все едно твореше изкуство.