— Един-единствен път — отвърна Аомаме.
— И имаше ли полза? — попита вдовицата.
— Постигнах желания ефект — каза Аомаме внимателно и кратко.
— Смяташ ли, че би подействало и на Тамару?
Аомаме завъртя глава:
— Надали. Той разбира от тия работи. А ако противникът предугажда движенията ти, нищо не можеш да направиш. Ритникът в тестисите действа само при аматьори без реален опит в боя.
— С други думи, отчиташ, че Тамару не е аматьор.
— Как да ви кажа? — направи кратка пауза Аомаме. — Той притежава някакво особено присъствие. Не е обикновен човек.
Вдовицата добави сметана към чая си и бавно го разбърка.
— Значи онзи, ритнатият, е бил аматьор. Едър ли беше?
Аомаме кимна, но не каза нищо. Онзи беше мускулест и силен на вид. Но беше и арогантен и бе свалил гарда си пред тази никаква жена. Не му се беше случвало жена да го изрита по топките и никога не си беше представял, че подобно нещо може да го сполети.
— Успя ли да го нараниш по някакъв начин? — попита вдовицата.
— Никакви рани. Само дълготрайна парализираща болка.
Вдовицата се умълча. После попита.
— А преди това имало ли е случай да си нападала мъж? И то не само за да му причиниш болка, а умишлено да го нараниш?
— Имало е — отвърна Аомаме. Никак не я биваше да лъже.
— Разкажи ми по-подробно.
Аомаме завъртя почти незабележимо глава.
— Съжалявам, но ми е трудно да говоря на тази тема.
— Разбирам те — каза вдовицата. — Нищо лошо няма в това. Не се насилвай.
И двете продължиха да пият мълчаливо чая си, всяка потънала в собствените си мисли.
По някое време вдовицата рече:
— Но един ден, когато ти се прииска да поговориш по въпроса, смяташ ли, че ще можеш да споделиш с мен какво точно се случи тогава?
— Някой ден може и да стане. А може и никога да не стане. Честно казано, и аз самата не знам.
Вдовицата я изгледа продължително:
— Не питам само от любопитство.
Аомаме пак нищо не каза.
— Доколкото усещам, ти таиш нещо у себе си. И то ти тежи. Долових го още при първата ни среща. Имаш силен поглед, сякаш си си наумила окончателно нещо. Откровено казано, и аз нося подобни неща у себе си. Неща, които ми тежат. И тъкмо заради това успявам да вникна и в теб. Но ти недей бърза. Все някой ден ще поискаш да го споделиш, че да ти олекне. Аз съм абсолютно дискретен човек, а освен това разполагам и с няколко действени мерки. Ако всичко върви, както трябва, току-виж съм успяла да ти помогна.
Впоследствие, когато Аомаме най-сетне се разкри пред вдовицата, тя отвори пред нея нова врата към живота.
— Здрасти. Какво пиеш? — рече някой току до самото ухо на Аомаме. Гласът беше женски.
Аомаме вдигна глава. На съседното столче на бара седеше млада жена с конска опашка, каквито са носили през петдесетте години. Десенът на роклята й бе на ситни цветчета, а от рамото й висеше чантичка „Гучи“. Маникюрът й бе изпипан, с бледорозов лак. Макар и да не беше дебела, жената бе навсякъде приятно закръглена, включително и в лицето, което излъчваше неподправена дружелюбност, и имаше едри гърди.
Аомаме се посмути. Не бе очаквала да я заприказва жена. В този бар беше прието мъжете да заговарят жени.
— „Том Колинс“ — отвърна.
— Става ли?
— Не е кой знае какво. Но пък и не е силно, та мога да го пия.
— Винаги съм се чудила откъде идва името „Том Колинс“.
— Нямам представа — отвърна Аомаме. — Може да е кръстено на създателя си. Макар че изобретението му не е чак толкова зашеметяващо.
Жената махна с ръка към бармана.
— Дай ми и на мен един „Том Колинс“. — Сервираха й го за секунди. — Може ли да седна до теб?
— Сядай. Мястото е свободно. — А пък и нали вече си седнала, рече си наум Аомаме.
— Нали нямаш среща с някого? — попита жената.
Вместо да отговори, Аомаме се зае да изучава лицето й. Доколкото можеше да прецени, бе три-четири години по-млада.
— Не се притеснявай. Не съм от ония — прошепна жената, сякаш споделяше тайна. — Ако това те притеснява. И аз предпочитам мъжете. Като теб.
— Какво значи „като мен“?
— Ами че нали затова си тук. Да си намериш мъж?
— Такъв вид ли имам?