Аомаме отпи от чашата си с „Том Колинс“.
— Същото, горе-долу.
— И ти ли си нямаш гадже?
— Решила съм да не се занимавам с гаджета. Голямо гайле са.
— Гайле е да си имаш дори само един мъж?
— Ами, да.
— А пък на мен като ми се прииска, направо не мога да се търпя.
— Как го каза преди малко? „Да се наситя.“ И на мен ми е толкова зорът.
— А как ти звучи „Да прекарам една разкошна вечер“?
— И това не е зле.
— Но във всеки случай да е само за една нощ, без допълнителни ангажименти.
Аомаме кимна.
Опряла лакът на бара, Аюми подложи длан под брадичката си и се замисли.
— Май в много отношения си приличаме.
— Възможно е — каза Аомаме. Само дето ти си полицайка, а аз убивам хора. Ти си в рамките на закона, а аз съм извън него. Това пък ако не е една съществена разлика, здраве му кажи!
— Дай да се наговорим — рече Аюми. — Значи, и двете работим в една и съща застрахователна компания, но името й е тайна. Ти си постъпила две-три години преди мен. Днес сме си имали някакви неприятности в офиса, та сме дошли тук да се поразтушим, и сега вече ни е гот. Какво ще кажеш за една такава „ситуация“?
— Добре звучи, само че аз си нямам и понятие от застраховки против злополука.
— Това го остави на мен. Много ме бива да съчинявам разни истории.
— Оставям всичко в ръцете ти в такъв случай — съгласи се Аомаме.
— По някаква случайност в момента на една от масите зад нас седят двама на около средна възраст и от известно време ни наблюдават с жадни очи. Можеш ли да ги видиш, без да те забележат?
Аомаме се извърна уж случайно, както й беше наредено. На известно разстояние от бара имаше маса с двама мъже на средна възраст по костюми и с вратовръзки, с вида на типични фирмени служители, отбили се да пийнат по едно в края на изнурителния работен ден. Нито костюмите им бяха омачкани, нито вратовръзките им издаваха лош вкус. И двамата имаха доста чистичък вид при това. Единият вероятно бе току-що навършил четиридесет, а другият още не бе стигнал до тази възраст. По-старият беше слаб, с овално лице и олисяло чело. По-младият приличаше на бивш университетски играч по ръгби, понатрупал килограми след прекратяването на активната си спортна дейност. Лицето му все още леко младееше, но се бе поналяло около брадичката. Приказваха си сладко над чаши уиски с вода, но очите им видимо изследваха помещението.
Аюми се зае да ги анализира:
— Като ги гледам, май не се чувстват в свои води в бар като този. Решили са да си прекарат добре, но не знаят как се заговарят непознати момичета. Предполагам, че и двамата са женени. Има нещо виновно в погледите им.
Аомаме остана силно впечатлена от наблюдателността на Аюми. Изглежда, бе стигнала до тези си изводи незабележимо, докато си бъбреше с Аомаме. Май имаше полза от това да си член на полицейското семейство.
— Онзи с оголялото чело май ти е повече по вкуса, а? — попита Аюми. — Значи, за мен остава по-едрият.
Аомаме отново хвърли поглед зад себе си. Формата на главата на оплешивяващия беше що-годе приемлива — на светлинни години от Шон Конъри, но, общо взето, ставаше. Какво повече можеш да очакваш от вечер, през която си слушала само „Куин“ и „Абба“?
— Съгласна съм — рече, — но как ще ги накараш да ни поканят при себе си?
— Най-малко като чакаме цяла нощ да изгрее слънцето! Забиваме директно на масата им с лъчезарни усмивки.
— Ама ти сериозно ли говориш?
— Най-сериозно! Остави тая работа на мен. Сега ще отида да ги заприказвам. Ти само чакай тук. — Аюми отпи яка глътка от коктейла си и потри длани. После метна чантата „Гучи“ през рамо и се нахили ослепително. — Окей. Време е да потренираме малко с палката.
Дванадесета глава
(Тенго): Да дойде царството твое
Професора се обърна към Фука-Ери:
— Извинявай за безпокойството, Ери, но би ли ни направила по един чай?
Момичето стана и излезе от гостната. Вратата се затвори безшумно зад гърба й. Професора зачака мълчаливо, а седналият на дивана Тенго овладя дишането си и си възвърна нормалното състояние на духа. Професора свали очилата с черните рамки и след като ги избърса с не особено чиста на вид носна кърпа, пак си ги сложи. Нещо дребно черно прелетя отвън край прозореца. Птица вероятно. Или нечия душа, отлитаща към отвъдния край на света.