— Извинете ме — каза Тенго. — Мина ми. Вече съм добре. Продължавайте с онова, което ми говорехте.
Професора кимна и отново заговори:
— Нищо не остана от Акебоно след онази битка. Това стана през 1981 година, три… не, четири години след като Ери дойде тук. Но проблемът с Акебоно нямаше нищо общо с онова, което ви разправям сега.
Когато Ери дойде да живее при нас, беше на десет години. Един ден просто цъфна на прага ни без никакво предизвестие, коренно различна от малката Ери, която знаех едно време. Вярно, тя и преди не беше от най-приказливите и винаги се притесняваше пред непознати, но мен ме обичаше и още като съвсем малка разговаряхме свободно. Но когато се появи тук, не бе в състояние да разговаря с когото и да било. Имах чувството, че напълно е загубила способността да говори. Отговаряше ни само с кимане или въртене на главата.
Професора бе взел да приказва по-ядно и по-забързано. Тенго имаше чувството, че избързва умишлено с разказа си, да се възползва от отсъствието на Фука-Ери.
— Личеше си, че е видяла голям зор, докато стигне дотук от планините. Носеше малка сума пари и парче хартия, на което бе написан адресът ни, но беше израсла в пълна изолация и всъщност не умееше да говори. Но дори и така, само с бележката в ръка, се бе справила с всички необходими смени на превозните средства и бе стигнала до вратата ни.
Освен това веднага ни стана ясно, че е преживяла нещо ужасно. Грижите по нея поеха Адзами и жената, която ми помага в домакинството. След като прекара няколко дни у нас и се поуспокои, се обадих в комуната Сакигаке и поисках да говоря с Фукада, но ми казаха, че „не можел да дойде на телефона“. Заинтересувах се защо, но не можах да ги накарам да ми кажат. Тогава пожелах да разговарям с госпожа Фукада, при което ми казаха, че и тя не можела да дойде на телефона. Не ми дадоха да говоря нито с него, нито с нея.
— Не казахте ли на човека отсреща, че Ери е вече при вас?
Професора поклати отрицателно глава:
— Не. Имах чувството, че ще е по-добре да го премълча, щом не мога да го кажа директно на Фукада. След този случай, разбира се, правих още куп опити да вляза във връзка с него по всякакъв възможен начин, но нищо не се получи.
Тенго сключи вежди:
— Искате да кажете, че нито веднъж не сте успели да се свържете с родителите й в продължение на цели седем години?
— Нито веднъж — кимна Професора. — Седем години без нито една дума.
— А и родителите на Ери не я потърсиха поне веднъж през тези седем години?
— Знам, че е абсолютно озадачаващо. Бащата и майката Фукада обожаваха дъщеря си Ери повече от всичко на света. И ако Ери е тръгнала да търси помощ от някого, тук е единственото възможно място. Както Фукада, така и съпругата му бяха прекъснали всякакви връзки със собствените си родители, така че Ери израсна, без да познава нито бабите, нито дядовците си. Ние сме единствените хора, към които е можело да се обърне. В интерес на истината самите й родители й бяха казали, че ако нещо ги сполети, тя трябва да дойде точно при нас. И въпреки всичко дори една дума не съм чул. Направо не е за вярване.
— Но не казахте ли одеве, че Сакигаке била отворена комуна?
— Така беше. Сакигаке действаше като отворена комуна от самото си основаване, но малко преди Ери да избяга оттам, бяха започнали да възприемат постепенно политика на изолация спрямо външния свят. Усетих го първо по оределите контакти с Фукада. С него водехме редовна кореспонденция; пишеше ми дълги писма за живота в комуната и за мислите и чувствата, които го занимаваха в момента. Но по някое време писмата му секнаха, а и на моите не отговаряше. Опитвах се да го чуя по телефона, но обикновено отказваха да ме свържат с него. А дори и в малобройните случаи, в които успявах да се добера до него, разговорите ни бяха съвсем кратки, крайно ограничени. Фукада говореше рязко, сякаш знаеше, че някой ни подслушва.
Професора пак положи длани върху коленете си.
— Лично аз ходих неколкократно до Сакигаке. Трябваше да говоря с Фукада за Ери и тъй като явно не ставаше нито с писма, нито по телефона, не ми оставаше друго, освен аз да отида дотам. Но не ме допуснаха в селището им. Напротив, още от портала ме прогониха. Нито една моя дума не ги трогна. По това време вече бяха вдигнали висок зид около цялото селище и не допускаха никакви външни хора.
Нямаше начин външен човек да разбере какво става в комуната. По отношение на Акебоно разбирах нуждата им от тайнственост. Устремили се бяха към въоръжена революция и имаха какво да крият. Сакигаке обаче си беше мирна ферма за органични зеленчуци и обитателите й поначало бяха дружелюбно настроени към външния свят, поради което и се нравеха на местните жители. Но впоследствие фермата се бе превърнала в абсолютна крепост. Дори поведението, че и изражението на обитателите й се бяха променили коренно. Местните хора бяха не по-малко озадачени от мен по отношение на промените в Сакигаке. Буквално се поболях от притеснение да не се е случило нещо ужасно с Фукада и жена му, но не можех да направя нищо друго, освен да взема Ери под опеката си. Оттогава изминаха седем години, а положението си остава все толкова мътно.