— Искате да кажете, че не знаете дори дали Фукада е изобщо жив? — попита Тенго.
— Даже и това не знам — кимна Професора. — И няма начин да разбера. Не ми се ще да си мисля най-лошото, но вече седем години нямам връзка с Фукада — нещо немислимо в нормални условия. Затова съм принуден да си мисля, че нещо им се е случило. — Сниши глас: — Може да ги държат пленници против волята им. Или нещо още по-лошо.
— По-лошо от това?
— Казвам, че не изключвам и най-лошата възможност. Сакигаке вече не е мирна фермерска общност.
— Мислите ли, че групата в Сакигаке е придобила опасна ориентация?
— Точно това си мисля. Местните хора разправят, че напоследък се наблюдавало усилено влизане и излизане — много по-голям поток, отколкото в миналото. Постоянно идвали и си отивали коли, повечето с токийски номера, включително и голям брой лимузини, каквито не се срещат често по селските пътища. Изглежда, и броят на комунарите изведнъж силно е нараснал. Нараснал е и броят на жилищните и производствените сгради, всички до една напълно оборудвани. Все по-агресивно изкупуват съседните ниви на ниски цени, а в същото време докарват и нови трактори, земекопна техника, бетонобъркачки и други подобни машинарии. Продължават да се занимават и със земеделие, което си остава най-важният им източник на доходи. Като бранд отглежданите в Сакигаке зеленчуци са по-известни от всякога, а комуната снабдява директно куп ресторанти, които рекламират факта, че използват естествени продукти в ястията си. Имат договори за доставка и със супермаркетите на най-високо ниво. Печалбите им трябва да са расли непрекъснато, но успоредно с това явно са бележели сериозен напредък не само в зеленчукопроизводството. Невъзможно е продажбите на зеленчуци да са единственият източник за финансиране на мащабното разрастване, на което сме свидетели. Но каквото и да е онова, върху което работят, абсолютната им тайнственост поражда и у местните жители впечатление, че е нещо, което не е за пред очите на широката общественост.
— Да не би това да значи, че пак са се захванали с някаква политическа дейност? — попита Тенго.
— Съмнявам се — рече Професора без колебание. — Комуната Сакигаке винаги се е държала настрани от политиката. И тъкмо по тази причина им се е наложило да се освободят от групата Акебоно.
— Да, но след това в Сакигаке все пак е станало нещо, което е принудило Ери да бяга.
— Сигурно е станало — каза Професора. — И то нещо много важно. Което я е принудило да изостави родителите си и да побегне сама. Но тя и дума не обелва по въпроса.
— Възможно е да не успява да го формулира с думи заради преживяния шок или пък да я е засегнало за цял живот.
— Но тя никога не е имала вид на прекарала страшен шок, или че се бои от нещо, или да я е страх да е сама, отделена от родителите си. Просто е безчувствена. От друга страна, лесно се приспособи към живота тук — много лесно, бих казал. — Професора хвърли бегъл поглед към вратата, после пак се загледа в Тенго. — Независимо какво се бе случило с Ери, не желаех да го изкопчвам насила от нея. Усещах, че тя просто има нужда от време. Затова и не я разпитвах. Преструвах се, че мълчанието й не ме притеснява. Те с Адзами бяха вечно заедно. Върнеше ли се Адзами от училище, вечеряха набързо, после се затваряха в стаята им. Нямам представа какво вършеха там. Вероятно са намерили начин да разговарят помежду си, когато са насаме. Просто не ги закачах, не им се бърках. Освен това, че не говореше, Ери не ни пречеше ни най-малко с присъствието си. Беше умно дете и изпълняваше всичко, което й се кажеше. Двете с Адзами бяха неразделни. Макар тогава Ери още да не ходеше на училище. Та тя не можеше да каже дори една дума: как можех да я пратя на училище в това й състояние?