— Преди това само двамата с Адзами ли живеехте тук?
— Загубих съпругата си преди десетина години — отвърна Професора и млъкна за секунда. — Загина в автомобилна катастрофа. На място. При заден удар. С Адзами останахме сами. Имам една далечна родственица, която живее наблизо и ми помага в домакинството. Грижи се и за двете момичета. Внезапната кончина на съпругата ми бе ужасен удар и за двама ни с Адзами. Стана мигновено и ни завари съвсем неподготвени. Така че и двамата много се зарадвахме на Ери, с всичките й проблеми. Дори да не можехме да разговаряме с нея, присъствието й ни действаше необичайно успокоително. Макар и бавно, през изминалите седем години Ери успя да си възвърне говора. На непознат човек може да се стори чудата или ненормална, но ние си даваме сметка какъв забележителен напредък бележи.
— Тя ходи ли вече на училище? — попита Тенго.
— В истинския смисъл на думата — не. Записана е официално, но само толкова. Реално погледнато, невъзможно ще й е да насмогва с учебния материал. Лично аз й преподавах частни уроци в свободното си време, помагаха ми и мои студенти, които идваха у нас. Разбира се, знанията, които получава по този начин, са съвсем фрагментарни и изобщо не може да се нарекат системно образование. Не можеше сама да си чете книжки, така че при всяка възможност й четяхме на глас, а освен това й купувах и аудиокниги на касети. В най-общи линии това е полученото от нея досега образование. Но тя е невероятно умно дете. Науми ли си да научи нещо, попива много бързо, дълбоко и ефективно. В това отношение е изключително способна. Но не я ли заинтригува нещо, не го поглежда втори път. Разликата е огромна.
Вратата на гостната си оставаше затворена. Доста време й беше нужно на Ери да стопли водата и да запари чая.
— Доколкото схващам — каза Тенго, — Ери е диктувала „Въздушната какавида“ на Адзами. Нали така?
— Както вече казах, Ери и Адзами всяка вечер се затваряха в стаята си и нямам представа какво правеха. Имаха си свои тайни. Но явно по някое време разказите на Ери станаха основна част от общуването им. Адзами взе да ги записва на ръка или на касетофона, после ги набираше на компютъра в кабинета ми. Според мен оттогава започна и възстановяването на способността да Ери да изпитва чувства. В началото апатията й бе като всеобгръщаща мембрана, но напоследък започва да изчезва. Лицето й взе полека да придобива изражение и все повече започва да прилича на някогашното весело момиченце.
— Ще рече ли това, че тя върви към възстановяване?
— Не съвсем. Пътят никак не е гладък. Но в общи линии сте прав. Нищо чудно възстановяването й да е почнало тъкмо с разказването на историята й.
Тенго поразсъждава известно време по въпроса. После смени темата.
— Оплакахте ли се в полицията за изгубената си връзка с господин и госпожа Фукада?
— Да, отидох в местния полицейски участък. За Ери не им казах, но се оплаках, че съм загубил от доста време връзка с приятелите ми в комуната и че се боя да не би да ги държат там против волята им. На тогавашния етап ми отговориха, че нищо не можело да се направи. Поселището Сакигаке било частна собственост и нямали право да стъпват в него при липсата на недвусмислени улики за наличието на криминално престъпление в неговите граници. Колкото повече им досаждах, толкова по-малко внимание ми обръщаха. А пък след 1979 година стана съвсем невъзможно Сакигаке да стане обект на криминално разследване.
— Защо? Какво стана през 1979-а? — попита Тенго.
— През въпросната година Сакигаке беше официално призната за религия.
— За религия ли? — не повярва на ушите си Тенго.
— Знам. Наистина звучи невероятно. Но Сакигаке бе провъзгласена за „религиозна общност — юридическо лице“ по силата на Закона за религиозните сдружения. Титлата й бе връчена официално от губернатора на префектура Яманаши. Веднъж сдобила се със статута на „религиозна общност — юридическо лице“, Сакигаке получи на практика имунитет против криминални разследвания от страна на полицията, които биха се явили нарушение на свободата на вероизповеданията, гарантирана от конституцията. Местната полиция не можеше вече с пръст да ги пипне. И аз самият бях шашнат, когато ми го съобщиха от полицията. В началото не можех да повярвам, дори след като ми го показаха черно на бяло и го видях със собствените си очи, пак не ми беше лесно да го възприема. Та Фукада беше един от най-старите ми приятели! Познавах го до мозъка на костите му — и като характер, и като личност. В качеството ми на специалист по културна антропология имах съвсем реални отношения с вероизповеданията. За разлика от мен, Фукада бе изключително политически ориентиран и подхождаше към всичко с логика и разум. Може да се каже със сигурност, че мразеше религиите дори в червата си. Даже и да се ръководеше само от стратегически съображения, в никакъв случай не би приел статут на религиозна общност — юридическо лице.