— И предполагам, че и от вас се очаква да постигнете същия този процес.
— Доста трудна задача, бих казал — разпери Тенго ръце върху коленете си.
— Но си заслужава да опитате.
— Ама аз дори не съм убеден, че притежавам необходимата квалификация.
Професора го изгледа. В очите му се бе появил някакъв особен блясък:
— Онова, което аз искам да знам, е какво й се е случило на Ери в Сакигаке. Освен това да узная каква е съдбата на Фукада и съпругата му. През изминалите седем години положих какви ли не усилия да си изясня тези въпроси, но не попаднах дори и на най-малката улика. Постоянно се сблъсквах с някаква дебела, мощна стена, която се изпречваше на пътя ми. Подозирам, че ключът към загадката може би е скрит във „Въздушната какавида“. И колкото и минимална да е тази възможност, държа да я проуча докрай. Нямам никаква представа дали притежавате необходимата за целта квалификация, но пък знам колко високо оценявате повестта и колко дълбоко сте се вживели в нея. Нищо чудно това да се окаже достатъчно като квалификация.
— Длъжен съм обаче да ви задам един въпрос, на който държа да получа от вас недвусмислен отговор — каза Тенго. — Именно заради това съм тук днес. Давате ли ми разрешението си да пренапиша „Въздушната какавида“?
Професора кимна:
— Лично аз очаквам с огромно нетърпение да прочета преработката ви, а освен това знам, че и Ери изпитва голямо доверие към вас. Няма и на кого друг да разчита до такава степен — ако не се смятаме ние с Адзами, разбира се. Така че настоявам да се опитате. Ще оставим творбата във ваши ръце. С други думи, отговорът е „да“.
След тези думи на Професора в стаята настъпи тежка тишина, сякаш съдбата им бе окончателно определена. И точно в този момент Ери внесе чая.
Тенго се върна сам в града. Фука-Ери излезе да разходи кучето. Професора поръча такси, което откара Тенго до гара Футаматао навреме за следващия влак. На Тачикава Тенго се прехвърли на влака по линията Чуо.
На Митака се качи майка с момиченце и двете се настаниха срещу Тенго. Бяха спретнато облечени. Дрехите им в никакъв случай не бяха скъпи, нито нови, но пък бяха чисти и добре поддържани; бялото наистина блестеше и всичко бе старателно огладено. Момиченцето бе вероятно във втори или трети клас, с големи очи и хубави черти. Майката беше възслаба. Косата й бе прибрана на кок, очилата й бяха с черни рамки и носеше натъпкана с нещо чанта от избеляла плътна материя. Чертите на майката бяха също приятни, симетрични, но по крайчетата на очите й се забелязваха признаци на преумора, които, изглежда, я посъстаряваха. Независимо че беше средата на април, тя носеше слънчобран, чийто плат бе така силно пристегнат около дръжката, че приличаше по-скоро на сопа.
Двете седяха една до друга, без изобщо да приказват. От изражението на майката можеше да се заключи, че обмисля някакъв план. А детенцето направо скучаеше. Разгледа обувките си, пода, провисналите от тавана на влака реклами, от време на време хвърляше по някой скришен поглед на седналия насреща й Тенго. Любопитството й, изглежда, бе възбудено от едрата му фигура и омачканите му уши. На Тенго не му беше за пръв път да му се дивят по този начин деца, сякаш бе някакво рядко, но безвредно животно. Момиченцето не помръдваше нито тялото си, нито главата, а само очичките му шареха от един предмет на друг.
Майката и детето слязоха на Огикубо. Като усети, че влакът намалява ход, майката рипна, сграбчи слънчобрана в лявата си ръка, а платнената чанта в дясната. Без да каже и дума на детето, то също стана пъргаво от мястото си и я последва към изхода на вагона. Но докато се изправяше, успя да хвърли последен поглед на Тенго. А той видя в очите й някаква странна светлина — нещо като отправена към него молба или зов. Това трая по-малко от секунда, но Тенго все пак успя да го долови. Стори му се, че детето му праща някакъв сигнал. Но дори да приемеше, че е така — че сигналът бе предназначен именно за него, нищо не можеше да направи. Нямаше никаква представа за положението, в което се намира момиченцето, нито можеше да се намесва. То слезе от влака с майка си на Огикубо, а Тенго остана на мястото си на път към следващата гара. Мястото на момиченцето заеха три прогимназистчета, които оживено обсъждаха току-що миналото контролно, но в съзнанието му остана образът на седялото на същото място безмълвно момиченце.
А очите на момиченцето му напомняха за едно друго дете — негова съученичка в трети и четвърти клас. И тя го беше гледала — втренчена в очите му — с такива очи…