Родителите на онова момиче принадлежаха към религиозна организация, наречена „Общество на свидетелите“. Християнската секта на „Свидетелите“ проповядваше, че идва краят на света. Пламенно се мъчеха да вербуват всеки срещнат и строго спазваха библейските закони. Не одобряваха кръвопреливането например. Това ограничаваше силно шансовете им да оцелеят след някоя тежка катастрофа. Изключено бе и да се подложат на някоя сериозна операция. Но пък разчитаха, че като дойде краят на света, те, богоизбраните, ще оцелеят и ще живеят още хиляда години във върховно щастие.
Като момиченцето от влака, и онова, дъщерята на „Свидетелите“, имаше големи, красиви очи. Впечатляващи очи. Красиви черти. Но лицето му сякаш постоянно се криеше зад някаква непрозрачна мембрана, чиято цел бе да изличава присъствието му. Не разговаряше с никого, освен когато бе неизбежно. Лицето й бе напълно безизразно. Тънките й устни бяха вечно стиснати в идеално права линия.
Тенго се заинтересува първоначално от момичето, след като го видя през няколко уикенда да участва в мисионерската дейност на родителите му. Децата в семействата на „Свидетелите“ бяха длъжни да придружават родителите си в търсене на нови последователи едва ли не веднага след като проходеха. Така че още от тригодишна възраст момиченцето бе тръгнало от врата на врата, предимно с майка си, да раздават брошури, озаглавени „Преди Потопа“, които излагаха доктрината на „Свидетелите“. Майката изброяваше с най-прости думи многобройните очебийни предзнаменования в съвременния свят за приближаващия край на света. Наричаше Господ „Йехова“. В повечето домове, разбира се, направо им затръшваха вратата в лицето, понеже учението им бе прекалено тесногръдо, едностранчиво, откъснато от действителността — или поне от онова, което повечето хора възприемаха за реалност. Но макар и много рядко, все се намираше някой, който да пожелае да ги изслуша. Срещаха се и на този свят хора, които се нуждаеха от някого, с когото да си поговорят — няма значение за какво. И сред тези малобройни индивиди от време на време се появяваше някое изключение — човек, който действително да дойде на тяхна сбирка. Тъкмо заради този човек — един на хиляда — ходеха те и звъняха от врата на врата. Съсредоточаваха всичките си, макар и минимални усилия в изпълнение на поверения им свещен дълг — да насочат света към неговото осъзнаване. Колкото по-изнурително бе осъществяването на този им дълг, колкото по-висок бе прагът, които трябваше да преодолеят, толкова по-сияйно бъдеще ги очакваше.
Колчем Тенго видеше момичето, то все обикаляше с майка си да вербува нови хора за сектата. В едната си ръка майката носеше платнена чанта, натъпкана с екземпляри на „Преди Потопа“, а в другата обикновено държеше слънчобран. Момиченцето вървеше на няколко крачки подире й, обикновено със стиснати в права линия устни и с безизразно лице. Тенго се размина с момиченцето няколко пъти на улицата, докато самият той придружаваше баща си да събират абонаментната такса за Ен Ейч Кей. Забелязваха се взаимно. И всеки път му се струваше, че долавя някакъв скрит блясък в очите й. Нито дума не разменяха, естествено. Нито веднъж не се поздравиха. Бащата на Тенго се мъчеше да увеличи събраните средства, а майката на момичето упорито провъзгласяваше предстоящия край на света. Момчето и момичето просто се разминаваха забързано по неделната улица в дирята на съответния родител и само си разменяха мигновени погледи.
Всички деца в класа им знаеха, че момичето е от сектата на „Свидетелите“. „По религиозни причини“ то никога не участваше в училищната коледна програма, в екскурзиите и посещенията с образователна цел на разни шинтоистки или будистки храмове. Не участваше и в спортни събития, нито в пеенето на училищния марш или националния химн. Подобно поведение, неминуемо възприемано като крайно, само изолираше момичето все повече от съучениците му. А на всичко отгоре, преди да седне да се храни през обедното междучасие, детето бе длъжно да произнася високо и ясно, та да я чуват всички, специална молитва. Както можеше и да се очаква, на съучениците му това се струваше крайно гадно. Не че самото то изгаряше от желание за подобни изпълнения. Но бе закърмено с идеята, че преди ядене се чете молитва, която не можеш да прескочиш само защото наоколо няма други от вярата ти, които да те гледат. Защото отгоре те гледа Йехова — и нищо не пропуска.
Отче наш, който си на небесата, да се свети името Твое най-чисто вовеки веков, да дойде царството Твое. Прости нам греховете наши и благослови пътищата ни смирени. Амин.