Колко странно нещо е паметта! Тенго още помнеше молитвата на онова момиче дума по дума, макар и да не я бе чувал от двадесет години. Да дойде Твоето царство. И всеки път, щом чуеше молитвата му в основното училище, Тенго си бе задавал въпроса: „Що за царство е това неговото?“ Дали и там има Ен Ейч Кей? Надали. А щом няма Ен Ейч Кей, няма да има и събиране на такси. А ако това е наистина така, колкото по-рано дойде царството му, толкова по-добре.
Тенго и дума не си беше разменил с това момиче. В един клас бяха, но така и не му се удаде случай да я заговори директно. Тя бе винаги вглъбена в себе си и не приказваше с никого, ако не й се налагаше. Самата атмосфера в класа не благоприятстваше да отиде и да я заприказва. Но в душата си Тенго й съчувстваше. В неделя другите деца ги пускаха да се наиграят на воля с другарчетата си, а не да ходят от врата на врата да заплашват хората, докато не си платят таксата, или да ги стряскат с предупреждения, че иде краят на света. Ако изобщо трябваше да се върши нещо подобно, то трябваше да се върши от възрастни.
Веднъж обаче се наложи Тенго да помогне на момичето след една дребна неприятност. Това стана през есента на четвърти клас. Един от съучениците му, който седеше на една маса с нея, й се скара, докато извършваха някакъв опит по химия. Тенго не помнеше каква грешка бе допуснала тя, а само че накрая момчето бе взело да й се подиграва, че „разнася тъпите си брошури от врата на врата“. И че я нарече „Йехова“. А това бе съвсем необичайно. В смисъл, че вместо да я тероризират или да я дразнят, другите деца просто не й обръщаха внимание, все едно тя изобщо не съществуваше. Но когато станеше дума за опити по физика или химия, нямаше как да я изключат. В конкретния случай подигравките на момчето се оказаха крайно злъчни. Тенго седеше на съседната маса, но му се видя невъзможно да се направи, че нищо не е чул. И той не знаеше защо, но отвътре му дойде да се намеси.
Затова отиде при другата маса и покани момичето в своята група. Направи го по рефлекс, без да се замисля или колебае. После й разясни подробно как точно да извърши опита. Тя го изслуша внимателно, разбра го и поправи грешката си. За втора година бяха в един и същи клас, но тогава Тенго й проговори за пръв (и за последен) път. Тенго беше отличник, а освен това бе едър, силен, та другите се отнасяха към него с уважение и никой не му се присмя, че я е защитил — поне не тогава, по време на часа. Впоследствие обаче репутацията му в класа май леко пострада, сякаш се беше нещо омърсил покрай момичето.
Тенго никак не се трогна. Даваше си сметка, че то си е най-обикновено момиче.
Втори път така и не си проговориха. Нито им се наложи, нито им се удаде възможност. Но срещнеха ли се погледите им, по лицето й пробягваше следа от някакво напрежение. Тенго много добре го долавяше. Сигурно се притесняваше, че се е намесил тогава, по време на опита. Или му беше ядосана и искаше той да я остави на мира. Трудно му беше да прецени чувствата й по въпроса. Самият той си беше още дете и не умееше да разчита по нечие изражение скритите психологически реакции.
Докато през един слънчев следобед в началото на декември момичето не го хвана за ръка. През прозореца на класната стая се виждаше чистото небе с един продълговат бял облак. Часът беше свършил и двамата по случайност бяха останали сами, след като децата почистиха стаята. Съвсем сами. Тогава тя прекоси разделящото ги пространство и отиде право при него, сякаш най-после бе взела някакво окончателно решение. Застана до него и без капка колебание грабна ръката му и вдигна поглед към очите му. (Беше с десет сантиметра по-висок от нея, та нямаше начин да не вдигне глава.) Изненадан, Тенго също я погледна. Погледите им се срещнаха. В нейния видя една невиждана дотогава прозрачна дълбина. Тя дълго го държа за ръка, без нищо да каже, но и без да отпусне и за миг здравата си хватка. После, без никакво предупреждение, го пусна и побягна с развети поли от класната стая.
Тенго недоумяваше какво му се е случило. Остана на място, загубил и ума, и дума. Първо се зарадва, че никой не ги беше видял. Представи си какъв смут можеше да настъпи! Огледа се, отпървом с облекчение, но след това се почувства дълбоко разтърсен.
Нищо чудно и майката с момичето, които седяха насреща му от Митака до Огикубо, да бяха от „Свидетелите“. И да бяха тръгнали по неделната си мисионерска дейност. А можеше да са и най-нормална майка с дете, тръгнали за някой урок на детето. В платнената торба може би носеха ноти за пиано или калиграфски пособия. Май съм станал свръхчувствителен към куп неща, рече си Тенго. Затвори очи и бавно изпусна насъбралия се в гърдите му въздух. Времето протича по много особен начин в неделя и нещата изглеждат загадъчно разкривени.