— Има няколко неща, повечето от които са свързани с чувствата ми.
Вдовицата изгледа Аомаме е явно възхищение:
— Много странни хора съм срещала през живота си, но ти си сред най-странните.
Аомаме поотпусна мускулчетата около устата си.
— Какво толкова ми е странното? Просто съм искрена по отношение на чувствата си.
— Искаш да кажеш, че щом веднъж си съставиш дадено правило, строго се придържаш към него?
— Точно така.
— Значи си доста упорита, а си склонна и към избухване.
— Би могло и така да се каже.
— Но снощи се отдаде на голямо лудуване, нали така?
Аомаме пламна:
— Откъде разбрахте?
— Видях го по кожата ти. И го надушвам. По тялото ти все още има слаби следи. Стареенето е велик учител.
Аомаме се намръщи за миг:
— Имам нужда от това. От време на време. Знам, че не е редно.
Вдовицата се пресегна и постави нежна длан върху ръката на Аомаме:
— Естествено е да се нуждаеш от това от време на време. Не се притеснявай, не те виня. Просто ти желая един по-обикновен вид щастие — брак с човек, когото обичаш, щастлив край.
— Не бих имала нищо против. Но никак няма да е лесно.
— Защо не?
Този път Аомаме не отговори. Нямаше просто обяснение.
— Ако някой ден ти се прииска да споделиш с някого по тези лични въпроси, моля те, обърни се към мен — махна вдовицата ръката си от тази на Аомаме и взе да бърше потта от челото си. — Независимо какъв е проблемът. Мога и да успея да ти помогна с нещо.
— Много съм благодарна — каза Аомаме.
— Има неща, които не могат да се решат с лудуване от време на време.
— Абсолютно сте права.
— Надавам се, че не правиш нещо, което би те унищожило? — каза вдовицата. — Нали не правиш? Сигурна си, нали?
— Да, сигурна съм — рече Аомаме. Тя е права. Не върша нищо гибелно. И все пак у мен остава някакво успокоение. Като утайка на дъното на бутилка вино.
Аомаме и досега помнеше събитията около смъртта на Тамаки Оцука. Направо се разкъсваше от мисълта, че вече не може нито да види, нито да си говори с Тамаки — първата истинска приятелка в живота й. Нямаше нещо, което да не можеха да си кажат. Аомаме не бе срещала такъв човек допреди Тамаки, не срещна и след това. Никой не можеше да я замести. Ако не беше срещнала Тамаки, животът й сигурно щеше да е далеч по-жалък и мрачен.
Двете с Тамаки бяха връстнички. И двете играеха в софтболния отбор на държавната гимназия, в която учеха. Аомаме се бе влюбила страстно в играта от прогимназията. Бе почнала с неохота, понеже я помолиха да се включи в непопълнения отбор и първите й изяви бяха по-скоро за отбиване на номера, но постепенно софтболът се превърна в смисъл на съществуванието й. Вкопчи се в играта така, както човек се вкопчва в стълб, когато бурята заплашва да го отвее. И макар да не го съзнаваше, Аомаме си беше спортист по рождение. Стана основен играч и на прогимназиалния, и на гимназиалния отбор и ги водеше уверено към победи в не един турнир. Благодарение на това се сдоби с някакво подобие на самоувереност (но беше само подобие, а не самоувереност в чистия смисъл на думата). Най-радостният аспект на живота й бе значимостта й за отбора и фактът, че си е завоювала някакво свое, макар и незначително местенце на този свят. Че някой се нуждае от нея.
Аомаме буквално беше сърцето на тима: подаващият топката питчър в отбрана, и на ключовата четвърта позиция в реда на удрящите с бухалката, когато отборът бе в нападение. Тамаки Оцука пък пазеше критичната втора база — откъдето противникът имаше сериозна възможност да набира точки — и беше капитан на отбора. Дребната Тамаки притежаваше страхотен рефлекс и светкавична мисъл. Разгадаваше на мига игровите ситуации и евентуалните усложнения. Знаеше в коя посока — наляво или надясно — е по-склонен да удря топката всеки от нападателите на противника, наместваше предварително центъра на тежестта на тялото си и щом противникът успееше да нанесе удар, мигновено се задвижваше в нужната посока да хване топката или да заеме необходимата отбранителна позиция. Малцина са играчите с подобни умения. Точните й преценки многократно бяха спасявали тима. В нападение не умееше да удря топката толкова надалече, колкото я удряше Аомаме, но затова пък пласираше ударите си точно там, където противниковата защита не ги очакваше, и демонстрираше страхотно ускорение при бягането около базите. Освен това притежаваше забележителни качества на вожд. Спояваше тима в едно цяло, определяше стратегията, даваше безценни съвети на съиграчите си и ги вдъхновяваше по време на мачовете. Изискванията й бяха сурови, но си беше завоювала доверието на съотборниците, в резултат на което тимът ставаше все по-силен. В плейофите за токийския регион стигнаха до финала, успяха да се класират дори за междуучилищния национален шампионат. И Аомаме, и Тамаки бяха избрани в отбора на звездите на областта Канто.