Аомаме и Тамаки оценяваха взаимно таланта си и — без нито една да прояви инициатива — някак си естествено се сближиха, докато си станаха най-добрите приятелки. Когато отборът им гостуваше в друг град, прекарваха по цели часове заедно. Разправяха си за миналото си, без нищо да крият една от друга. В пети клас Аомаме реши да зареже родителите си и да се премести при един от вуйчовците си. Семейството на вуйчото й влезе в положението и я прие най-радушно, но в крайна сметка си остана чуждо семейство. Аомаме се чувстваше самотна и жадуваше за обич. И понеже не знаеше къде ще намери цел или смисъл в живота, преживяваше един след друг безлични дни. Тамаки пък бе от богат род, с известно обществено положение, но отвратителните взаимоотношения между родителите й бяха превърнали дома им в пустош. Баща й почти не се прибираше, а майка й често изпадаше в състояние на душевен смут. Страдаше от ужасен главобол и понякога по цели дни нямаше сили да се надигне от леглото. Тамаки и братчето й оставаха едва ли не напълно пренебрегнати. Прехранваха се по кварталните ресторантчета и закусвални, а обядваха каквото предложеше училищният бюфет. Така че всяко от двете момичета си имаше свои причини да се вманиачи на тема софтбол.
При толкова проблеми, които ги мъчеха, на двете самотни момичета им се бяха натрупали планини от неща за споделяне. А когато едно лято тръгнаха да пътешестват заедно, докоснаха взаимно телата си в хотелското легло. Само веднъж им се случи, спонтанно, и нито едната, нито другата спомена впоследствие за станалото. Но веднъж станало, то задълбочи взаимоотношенията им и конспиративния им характер.
Аомаме продължи да играе софтбол и за частния институт по физкултура, където я приеха след гимназията. От института всъщност я поканиха и й предложиха специална стипендия, понеже вече си беше завоювала национална известност с игровите си качества. И в институтския отбор бе централна фигура. Но успоредно със софтбола прояви интерес и към спортната медицина и се зае упорито да я изучи заедно с бойните изкуства.
Тамаки пък записа право във водещ частен университет. След гимназията престана да играе софтбол. За отличничка като нея софтболът нямаше как да не е нещо временно. Намислила бе да става адвокат. Въпреки разделилите им се пътища двете с Аомаме останаха най-добри приятелки. Аомаме бе на пълна издръжка в институтското общежитие, а Тамаки пътуваше всеки ден от дома си. В самия дом цареше все същата душевна пустош, но поне й осигуряваше икономическа свобода. Двете вечеряха заедно веднъж седмично и споделяха преживяното след последната си среща. Ни най-малко не страдаха от липсата на теми за разговор.
Тамаки се лиши от девствеността си още в първи курс с един второкурсник, когото познаваше от университетския тенис клуб. Покани я в стаята си след едно парти в клуба и я принуди да правят секс. Колкото и да го харесваше дотогава, поради което и бе приела поканата му, Тамаки се шокира от грубостта му и от нарцистичните му егоистични маниери. Отписа се от тенис клуба и изпадна в депресия. След случилото се я обзе някакво всеобхватно чувство на безпомощност. Апетитът й напълно изчезна, отслабна с цели седем кила. Търсила бе в младежа поне мъничко разбиране и съчувствие. И ако той беше проявил и най-малката следа от това и се бе опитал някак си да я подготви, чисто физическото й отдаване нямаше да представлява за нея никакъв проблем. Но така и не успяваше да проумее конкретните му действия. Защо му трябваше изобщо да прибягва до насилие? Та то изобщо не беше нужно!
Аомаме се зае да утешава Тамаки и да й дава идеи как да си отмъсти, но Тамаки не бе никак съгласна. Тя сама си била виновна, че проявила невнимание, а пък и било късно да подава оплакване.
— Част от отговорността за това, че се озовахме сами в стаята му, е и моя — казваше. — Не ми остава нищо друго, освен да се помъча да забравя.
Аомаме обаче усещаше болезнено колко дълбоко случаят бе наранил приятелката й. Не ставаше дума просто за обезчестяване, а за гавра със свещеността на човешката душа. Никой няма правото да гази с кални нозе в тази толкова свята област. А стане ли веднъж подобно нещо, чувството за безсилие не спира да гризе жертвата отвътре.