— Няма начин бракът ти да е сполучлив — предвеща й Аомаме.
Никак не й се щеше за пореден път да дава нежелани съвети, но вече ставаше дума за брак, а не за игра с куклички и парцалки. Не можеше да си трае, след като беше най-добрата и най-старата приятелка на Тамаки. Оттам тръгна и първото им жестоко скарване. Тамаки изпадна в истерия от опозицията на Аомаме спрямо брака й, взе да крещи и да я обижда и каза някои неща, които Аомаме най-малко желаеше да чуе. Аомаме така и не отиде на сватбата им.
Но двете сравнително скоро се сдобриха. Щом се върна от медения си месец, Тамаки посети без предупреждение Аомаме и се извини за поведението си:
— Моля те, забрави всичко, което казах тогава. Не бях на себе си. През целия меден месец само за теб съм си мислила.
Аомаме я успокои, че вече е забравила за случая. Прегърнаха се. И скоро взеха пак да се шегуват и да се смеят. И все пак след сватбата срещите им насаме рязко намаляха. Често си пишеха или си приказваха по телефона, но Тамаки все по-рядко намираше свободно време да се виждат. Все се оправдаваше, че имала много работа вкъщи.
— Никак не е лесно да си истинска домакиня — казваше, но нещо в тона й загатваше, че съпругът й не одобрява срещите й с други хора извън дома. Да не говорим, че двамата живееха в една и съща кооперация с родителите му, което, изглежда, затрудняваше излизанията й. А така и не покани Аомаме да отиде в новия й дом.
При всяка удала й се възможност Тамаки убеждаваше Аомаме, че брачният й живот бил съвсем наред.
— Мъжът ми вече се държи добре с мен, а и родителите му са много мили хора. Живеем си добре. През уикендите често излизаме с яхтата от Еношима. Никак не съжалявам, че зарязах правото. Изпитът за адвокатурата щеше да ме съсипе. Сигурно поначало съм копняла за най-обикновен живот, като сегашния. Предполагам, че скоро ще се сдобия и с дете и ще стана една типична досадна майка. И няма изобщо да ми остава време за теб!
Както винаги, гласът на Тамаки бе весел и Аомаме не виждаше причина да се съмнява в думите й. „Прекрасно“, отговаряше й и наистина мислеше така. Щеше да се радва, ако предчувствията й ни най-малко не се оправдаеха. Явно нещо у Тамаки най-сетне си е дошло на мястото, казваше си. Или поне си го внушаваше.
Аомаме нямаше други истински приятелки и когато контактите й с Тамаки намаляха, й беше все по-трудно да уплътнява с нещо смислено дните си. Софтболът вече не я влечеше толкова, колкото в миналото. С оттеглянето на Тамаки от живота й, изглежда, беше изстинало и желанието й да играе. Бе станала на двадесет и пет, но продължаваше да е девствена. От време на време, като я стегнеше шапката, прибягваше до самозадоволяване. И въпреки всичко животът не й се струваше кой знае колко самотен. Дълбоките взаимоотношения с друг човек можеха да й причинят единствено болка. По-добре й беше да е сама.
Тамаки се самоуби в един ветровит ден през късната есен, само три дни преди двадесет и шестия й рожден ден. Завърналият се на следващата вечер от командировка съпруг я завари обесена у дома им.
— Нямахме никакви семейни проблеми и никога от нищо не се е оплаквала. Не мога да си представя какво я е накарало да сложи край на живота си заяви съпругът пред полицията.
И родителите му казаха горе-долу същото. Но и тримата лъжеха. Постоянният садизъм на съпруга бе оставил Тамаки цялата в белези — и физически, и душевни. Действията му спрямо нея граничеха с мономанията и родителите му поначало бяха наясно с това. От аутопсията и полицията стигна до същите изводи, но подозренията им така и не бяха огласени публично. Привикаха съпруга, разпитаха го, но очевидно ставаше дума за самоубийство по време, когато съпругът се е намирал на стотици километри от дома им на остров Хокайдо. Обвинение не му бе предявено. Всичко това бе съобщено по-късно под секрет на Аомаме от по-малкия брат на Тамаки.
„Насилието започна от самото начало — каза й той — и с течение на времето ставаше все по-редовно и по-страшно.“ Тамаки не бе успяла да се освободи от този си кошмар. И дума не бе споменала пред Аомаме, понеже е знаела предварително какъв съвет би получила, ако го поиска: Махай се веднага оттам! А това бе единственото, което не е можела да направи.