В последния момент, преди да се самоубие, Тамаки бе написала дълго писмо до Аомаме. Започнала бе с това колко дълбоко се е заблуждавала и колко права е била Аомаме от самото начало. Писмото й завършваше с думите:
„За мен всеки ден е някакъв ад. Но не мога да избягам по никакъв начин. Не знам къде мога да отида. Чувствам се абсолютно безпомощна и това чувство ме държи в своя плен. Попаднах в този плен напълно доброволно, заключих вратата и изхвърлих ключа. И както ти казваше, бракът ми, разбира се, се оказа една огромна грешка. Но най-дълбокият проблем не е нито в съпруга ми, нито в брака като такъв. А се намира вътре, у мен. Заслужавам всичката болка, която ми се причинява. Никой не ми е виновен. Ти си ми единствената приятелка, единственият човек, на когото мога да се доверя. Но за мен вече няма спасение. Помни ме вечно, ако можеш. Умолявам те! Защо не можехме да продължим завинаги да играем софтбол!“
Докато четеше писмото, Аомаме усети, че ужасно й призлява. Не можа да овладее треперещото си тяло. Няколко пъти звъня в дома на Тамаки, но се включваше само телефонният секретар. Взе влака до Сетагая и оттам отиде пеша до дома на Тамаки в Окусава. Намираше се на огромен парцел, ограден с висок зид. Позвъни по домофона, но и сега никой не й се обади. Отвътре се чуваше единствено кучешки лай. Не й оставаше друго, освен да се откаже и да си върви. Нямаше как да узнае, но бе факт, че Тамаки вече бе поела последния си дъх. И висеше сам-сама на завързаното към стълбищния парапет въже. И телефонът, и домофонът бяха звънели в един безжизнен, притихнал дом.
Не че Аомаме се изненада от вестта за кончината на Тамаки. Някъде в дъното на съзнанието си, изглежда, я беше очаквала. Не усети в нея да се надига скръб. Отговори механично на човека, който я уведоми, остави слушалката и се намести на стола. И след като преседя така значително време, усети как от тялото й се отцеждат всички течности. Дълго време не намери сили да се изправи. Обади се в службата си да каже, че не е добре и ще отсъства няколко дни. Остана в квартирата си, без да яде, без да спи, почти без да пие и вода. На погребението не отиде. Имаше чувството, че с ясно доловимо щракане нещо в нея се беше превключило. Очевидно съм преминала някаква граница. Отсега нататък няма да съм същата.
И Аомаме се закле в себе си да накаже онзи за делата му. Каквото и да стане, някой ден задължително ще го запозная с края на света. В противен случай той ще причини същото и на някоя друга жена.
Посвети много време на изработването на най-точен план за действие. Вече знаеше, че забождането на игла в специална точка на тила под определен ъгъл води до мигновена смърт. Не всекиму се удава да го стори. Но тя бе способна. Първо, ще трябва да се научи да напипва за най-краткото възможно време въпросната едва доловима точка. После — да се сдобие с необходимия за целта инструмент. Снабди се с нужните средства и с течение на времето успя да изработи устройство, което наподобяваше малък фин ледокоп — с връх по-остър, по-леден и по-наточен и от най-безмилостната идея. Изнамери и ред начини да се подложи на необходимата подготовка и най-старателно я премина. И когато прецени, че е напълно готова, приложи своя план в действие. Без никакво колебание, хладнокръвно и прецизно отпрати онзи в царството небесно. След като свърши, произнесе и молитва, която се отрони едва ли не като рефлекс от устните й:
Отче наш, който си на небесата, да се свети името Твое най-чисто вовеки веков, да дойде царството Твое. Прости нам греховете наши и благослови пътищата ни смирени. Амин.
Едва след този случай Аомаме взе да изпитва периодично силна жажда за мъжки тела.
Четиринадесета глава
(Тенго): Неща, каквито повечето читатели изобщо не са виждали
Комацу и Тенго се уговориха да се срещнат на обичайното си място, в кафенето до гара Шинджуку. И както винаги, Комацу закъсня с двадесет минути. Никога не идваше навреме, докато Тенго никога не закъсняваше. Това им беше стандартна практика. Комацу носеше коженото си дипломатическо куфарче и обичайното си сако от туид върху тъмносиня риза.
— Съжалявам, че закъснях — каза Комацу, макар съжалението никак да не му личеше. Напротив, беше в особено добро настроение, а усмивката му приличаше на лунен сърп призори.
Тенго само кимна, без нищо да каже.