Комацу седна насреща му:
— И извинявай, че така те назорвам. Знам, че никак не е лесно.
— Без всякакво преувеличение мога да кажа, че от десет дни насам изобщо не знам жив ли съм, умрял ли съм.
— Но пък бележиш страхотни успехи. Сдоби се с разрешение от попечителя на Фука-Ери и приключи с пренаписването на повестта — невероятни постижения за човек, обитаващ свой си малък свят. Вече те виждам в съвсем нова светлина.
Тенго остави хвалбите на Комацу без внимание.
— Прочетохте ли информацията ми за миналото на Фука-Ери? Онази, подробната.
— Разбира се. Дума по дума. Благодаря ти. Тя наистина има… как да кажа?… сложна биография. Достойна за роман сага. Но най ме изненада фактът, че попечител й е професор Ебисуно. Кажи после, че светът не е малък! Той нищо ли не ти каза за мен?
— За вас ли?
— Да. Нищо ли не каза Професора по мой адрес?
— Нищо конкретно.
Интересно — рече Комацу, явно доста озадачен. — Навремето работехме с професор Ебисуно. Аз бях този, които ходеше в кабинета му в университета да вземам ръкописите му. Вярно, много отдавна беше това, в самото начало на редакторската ми кариера.
— Възможно е в такъв случай да е забравил. Но ме помоли да му разкажа за вас — що за човек сте.
— Изключено! — смръщи се Комацу и завъртя глава. — Невъзможно! Той никога нищо не забравя. Паметта му направо може да те уплаши. А и толкова много пъти сме разговаряли за какво ли не. Няма начин да не ме помни… Както и да е, с него много трудно се работи. А ако се съди по информацията ти, и положението около Фука-Ери също не е никак просто.
— Меко казано. Държим в ръцете си буквално бомба със закъснител. Фука-Ери ни най-малко не е обикновена личност. Не е поредната седемнадесетгодишна хубавелка. Направи ли повестта й сензация, медиите ще се нахвърлят и ще изкарат наяве куп пикантерии. Ще настане истински ужас.
— Така е. Току-виж сме отворили кутията на Пандора — каза Комацу, но без да престава да се смее.
— Значи ли това, че се отказваме от плана си?
— Да се отказваме от плана си ли?
— Да. След като е толкова опасен. Да върнем тогава в купчината оригиналния ръкопис.
— Боя се, че няма да е толкова лесно. Твоята преработка на „Въздушната какавида“ вече замина за печат. Шпалтите й са готови. И щом я отпечатат, отива при главния редактор, шефа на издателството и четиримата членове на журито. Късно е вече за „Извинявайте, станала е грешка. Дайте си ни я обратно и забравете, че сте я чели“.
Тенго въздъхна.
— Станалото — станало. Не можем да върнем часовника назад — каза Комацу. Пъхна едно марлборо между устните си, присви очи и запали цигарата с един от кибритите на заведението. — Ще обмисля как да постъпим по-нататък. Ти няма нужда за нищо да мислиш, Тенго. Дори да дадат наградата на „Въздушната какавида“, ще държим Фука-Ери далече от хорските очи. Ще обявим, че е загадъчна млада писателка, която не желае публични изяви. Номерът ще мине. В качеството ми на редактор на повестта й ще се наема и с ролята на неин говорител. Всичко е изчислено. Не се притеснявай.
— Не се съмнявам в способностите ви, но Фука-Ери не е някакво обикновено момиче. Не е от тези, които ще мълчат и ще се оставят да ги командват. Щом си науми нещо — прави го. И отказва да слуша нещо, което не желае да чуе. Такава си е. Няма да е толкова лесно, колкото предполагате.
Комацу се умълча и взе да върти кибритчето между пръстите си. После каза:
— Така или иначе, Тенго, вече сме вътре в играта. Не ни остава друго, освен да решим, че трябва да продължим. Като начало държа да ти кажа, че преработката ти на „Въздушната какавида“ е страхотна, забележителна, далеч над очакванията ми. Почти е идеална, бих казал. Не се съмнявам, че ще вземе наградата „Нов писател“ и ще предизвика огромна сензация. На този етап отказване не може да има. Мен ако ме питаш, да погребеш подобно произведение е равносилно на престъпление. Както вече отбелязах, нещата се движат с пълна па̀ра.
— Престъпление ли? — впери Тенго погледа си в Комацу.
— Чуй например следното — рече Комацу. — „Всяко изкуство и всяко изследване, и изобщо всяка човешка дейност се прави, за да се постигне чрез нея някакво добро; затова и доброто е обявено с пълно основание за цел на всяка дейност.“
— Това пък какво е?
— Аристотел. „Никомахова етика“. Чел ли си нещо от Аристотел?
— Почти нищо.