— Не е лошо да попрочетеш. Сигурен съм, че ще ти хареса. Когато нямам какво друго да чета, чета древногръцките философи. Никога не ми омръзват. Винаги научаваш нещо ново.
— И какъв е смисълът на цитата?
— Че доброто е крайният резултат от всичко. Тоест добро е онова, с което нещата приключват. Да оставим съмненията за утрешния ден. Това е смисълът.
— Какво ли щеше да каже Аристотел за Холокоста?
Комацу разтегна сърповидната луна на усмивката си още повече:
— В случая Аристотел има предвид най-вече изкуството, науката и занаятите.
Тенго познаваше Комацу доста добре. Знаеше и публичния, но и личния му характер. В издателската индустрия Комацу бе нещо като вълк единак, оцелял, понеже е бил свободен да прави каквото си иска. Този му образ успяваше да заблуди повечето хора. Но ако някой го наблюдаваше отблизо и вземеше предвид пълния контекст, в който се извършваха действията му, ставаше му ясно, че всяка негова стъпка е подробно премислена. Като шахматистите предвиждаше по няколко хода напред. Наистина обичаше чудатите замисли, но в същото време старателно начертаваше линия, отвъд която не си позволяваше да минава. И най-вече бе лесно възбудим човек, чиито екстравагантни жестове бяха основно за пред хората.
Комацу винаги се застраховаше, за всеки случай. Завеждаше например седмична литературна рубрика във вечерното издание на един от водещите вестници, в която сипеше похвали и критика върху съответните писатели. Критиката му винаги беше крайно язвителна — нещо, в което бе специалист. Подписваше рубриката си с псевдоним, но всички в бранша знаеха кой е авторът. И понеже, естествено, никой не обича вестниците да го споменават с лошо, всеки пишещ събрат полагаше специални старания да не го дразни. Помолеше ли Комацу някого да напише нещо, никой не смееше да му откаже. Иначе кой знае какво щеше да излезе по негов адрес в рубриката.
Тенго никак не обичаше тази по-коварна страна в характера на Комацу и начина, по който той демонстрираше презрението си към литературния свят, докато същевременно се възползваше максимално от системата. Комацу притежаваше забележителен редакторски инстинкт и винаги бе помагал много на Тенго. Съветите, които му даваше по отношение на писането, почти винаги се оказваха крайно ценни. Въпреки това Тенго все се стремеше да поддържа определена дистанция. Нямаше да допусне да се сближи прекалено с Комацу, след което онзи да издърпа стълбата изпод краката му за това, че е пристъпил определени граници. В това отношение и Тенго беше внимателен човек.
— Както отбелязах преди малко, преработката ти на „Въздушната какавида“ е почти съвършена. Чудесно изпълнение — продължи Комацу. — Само една, ама наистина една част ми се ще да преправиш, ако може. Не сега, естествено. На ниво „Нов писател“ и сега е добре. Но ще те помоля да я пипнеш отново, след като журито й даде наградата и преди излезе в списанията.
— Коя по-точно?
— Спомняш ли си пасажа, където човечетата приключват с изработката на въздушната какавида, а момичето поглежда към небето и вижда две луни?
— Как да не го помня?
— По мое мнение написаното за двете луни е недостатъчно. Искам да добавиш по-конкретни подробности. Друга молба нямам.
— Може и да е сбито. Просто гледах да не прекалявам с подробностите и да наруша гладкостта на оригинала на Фука-Ери.
Комацу вдигна ръката с пъхнатата между пръстите цигара.
— Погледни го от друг ъгъл, Тенго. Читателите ти са виждали безброй пъти небе с една луна, нали така? Но се съмнявам някой да е видял небе с две луни една до друга. Когато в едно повествование вкараш нещо, което повечето читатели изобщо не са виждали, длъжен си да го опишеш с максимална точност и с колкото се може повече подробности. Затова пък можеш да спестиш описанията на онези неща, които повечето читатели са виждали.
— Разбирам — каза Тенго. Искането на Комацу съдържаше солидна логика. — Ще дооформя частта с двете луни.
— Чудесно. Тогава всичко ще е идеално — рече Комацу и смачка цигарата в пепелника.
— Високите ви оценки за работата ми винаги са ме радвали. Само че този път не е толкова просто.
— Ти изведнъж узря — каза Комацу бавно, натъртено. — Съзря и като манипулатор на езика, и като автор. Поне в това отношение можеш просто да се радваш. Сигурен съм, че от пренаписването на „Въздушната какавида“ си научил много за писането на проза. Което ще ти е крайно полезно следващия път, когато пишеш своя книга.