— И къде е тази „тайна квартира“?
— В квартал Коенджи. На двадесетина минути път оттам, където се намираш в момента.
Коенджи, мислеше Аомаме, докато тракаше с нокти по зъбите си. Знаеше, че се пада западно от центъра, но никога не бе стъпвала там.
Тамару й даде адреса и името на блока. А тя, както винаги, не си ги записа, а ги издълба в паметта си.
— Южно от гара Коенджи. Близо до околовръстно шосе номер 7. Апартамент 303. Главният вход се отваря с комбинация 2831.
Тамару изчака Аомаме да си повтори наум 303 и 2831.
— Ключът е залепен отдолу на постелката. В апартамента има всичко, от което ще имаш нужда на първо време, така че няма да ти се налага да излизаш. Аз ще те търся. Звъня три пъти, затварям и пак ти звъня след двадесет секунди. Бихме предпочели ти да не ни търсиш.
— Разбирам — рече Аомаме.
— Охраната му беше ли яка?
— Двама бяха и ми се сториха доста яки. В определени моменти ме достраша. Но не са професионалисти. Изобщо не могат да се мерят с теб.
— Такива като мен са малко.
— Прекалено много Тамарувци биха били проблем.
— Възможно е — каза Тамару.
Аомаме се запъти с двете си чанти в ръка към предгаровата таксиметрова стоянка, където завари поредната дълга опашка. Явно метрото още не бе възстановило нормалното си движение. Не й оставаше друго, освен да се нареди и тя.
Докато стоеше търпеливо наред с куп други изнервени чакащи, Аомаме си повтаряше наум адреса на тайната квартира, името на блока, номера на апартамента, кода за главния вход и телефонния номер на Тамару. Приличаше на аскет, седнал на планински връх, повтарящ скъпоценната си мантра. Аомаме се осланяше открай време на мощната си памет. Такива дреболии поначало помнеше без затруднение. Но в случая ставаше дума за жизненоважни числа. Стигаше да забрави само едно, че да постави живота си в опасност. Така че трябваше на всяка цена да ги издълбае в паметта си.
Докато успее да се вреди за такси, бе минал цял час, откакто бе оставила трупа на Вожда в хотелската му стая. Засега всичко й отнемаше поне два пъти по-дълго време, отколкото предполагаше — явно човечетата успяваха да я забавят. Но можеше да е и чисто съвпадение. Тъкмо аз ли съм седнала да се стряскам от някакви си несъществуващи „човечета“?
Аомаме даде адреса на шофьора, облегна се на седалката и затвори очи. Онези двамата в тъмните костюми май вече си гледат часовниците и чакат гуруто им да се пробуди. Аомаме ги виждаше пред очите си. Нула номер пие кафе и си мисли за разни работи. Мисленето е част от работата му. Да мисли и да решава. Може да е почнал да се усъмнява: прекалено тихо спи техният Вожд. Но пък Вожда поначало спеше безшумно, без да хърка; дори дишането му не беше тежко. Но пък присъствието му винаги се усещаше. Жената каза, че Вожда ще спи дълбоко поне два часа и че е важно да го оставят на спокойствие, та мускулатурата му да се възстанови. Минал бе само един час оттогава, но нещо човъркаше Нула номер отвътре. Дали пък да не нагледа Вожда? Какво да направи?
По-опасен от двамата обаче бе Конската опашка. Аомаме все още пазеше яркия спомен от мигновения му намек за насилие, докато излизаше от хотелската стая. Беше мълчалив, но с остри инстинкти. И бойните му умения сигурно бяха забележителни — може би много повече, отколкото си бе представяла до този момент. Самата тя изобщо не можеше да се мери с него по степента на владеене на бойните изкуства. Той надали щеше да я остави да се хване за оръжието си. Но за неин късмет той не бе изобщо професионалист. Позволи на рационалния си ум да се намеси, преди да бе вкарал в действие интуицията си. И беше приучен да му заповядват — за разлика от Тамару. Тамару щеше да неутрализира съперника си и да го обезсили, без изобщо да се замисли. При него първо бе действието — доверяването на инстинктите; рационалните разсъждения идваха едва след това. Двоумение дори само за частица от секундата бе пагубно.
Като се сети за този миг пред вратата, Аомаме се изпоти под мишниците. Поклати глава. Просто извадих късмет. Но поне избягнах това да ме хванат на място. Отсега нататък трябва да внимавам много повече. Тамару й беше казал: най-важното е да си внимателен и упорит. Опасността се появява в мига, в който се отпуснеш.