Шофьорът бе учтив човек на средна възраст. Извади карта, спря колата, изключи таксиметъра и най-търпеливо установи точното местонахождение на жилищния блок. Аомаме чу благодари и слезе от таксито. Бе красива шестетажна сграда в средата на жилищен район. На входа нямаше никого. Аомаме набра 2831, вратата се отвори, тя влезе и се качи с чистия, но тесен асансьор до третия етаж. Когато излезе от кабинката, първата й работа бе да установи къде се намира аварийното стълбище. После махна лепенката от долната страна на постелката пред 303-ти апартамент, взе ключа и влезе. Лампата в антрето светваше автоматично след отваряне на вратата. Навсякъде ухаеше на ново. Цялата мебелировка, всички уреди имаха вид на чисто нови и неизползвани, току-що разопаковани — неща, които сякаш бяха комплектувани от дизайнер специално за апартамент еталон: прости, с функционален дизайн, лишени от мириса на ежедневието.
Всекидневната, която служеше и за трапезария, бе вляво от антрето. Коридор водеше до тоалетна с баня, а после следваха две стаи. В едната имаше вече застлана спалня. Щорите бяха спуснати. Аомаме отвори прозореца към улицата; бумтежът на трафика от околовръстно шосе 7 долетя до ушите й като далечен океански рев. След като го затвори, шумът почти престана. От всекидневната се излизаше на балконче, гледащо към паркчето на отсрещната страна на улицата, с люлки, пързалка, пясъчник и обществена тоалетна. Светещата от високо живачна лампа придаваше неестествен блясък на всичко под себе си. Голям японски бряст зелкова бе разперил клони над района. Апартаментът й бе на третия етаж, но наоколо нямаше други високи сгради, от които някой да я наблюдава.
Аомаме се сети за съвсем наскоро напуснатото си апартаментче в Джиюгаока. Помещаваше се в стара сграда, не безупречно чиста, с по някоя хлебарка тук-таме и с тънки стени — място, към каквото човек трудно се привързва. Но сега усети как силно й липсва. В този чисто нов, лъснат блок се чувстваше анонимна, лишена от минало и индивидуалност.
На вратата на хладилника я чакаха четири ледени канчета „Хайнекен“. Отвори едно и отпи. Пусна телевизора с 53-сантиметров екран и седна да гледа новините. Имаше репортаж за гръмотевичната буря. Водеща бе новината за наводнението в метростанцията на Акасака-Мицуке и спирането на линиите Маруноучи и Гиндза. Преляла от улиците вода се стекла като водопад по стълбите на станцията. Служители с дъждобрани взели да трупат по входовете чували с пясък, но явно били закъснели. Двете линии на метрото били още спрени и не се знаело кога ще възобновят нормалния си график. Репортерът пъхаше микрофона си в лицата на закъсалите пътници. Един дори се оплака: „Прогнозата сутринта бе, че денят ще е ясен!“.
Проследи докрай новинарската програма. Все още нямаше нищо за смъртта на Вожда на Сакигаке. Нула номер и Конската опашка сигурно още чакаха в съседната стая да изтекат двата часа. Едва тогава щяха да научат истината. Извади от пътната чанта торбичката, измъкна „Хеклер & Кох“-а и го постави върху масата. Немският автоматичен пистолет — освен дето беше изцяло черен — изглеждаше ужасно груб и недружелюбен върху новата маса, но пък поне придаваше фокус на иначе безличната стая.
— Натюрморт с пистолет — промърмори Аомаме, като че нагласяваше картина. Така или иначе, длъжна съм да го държа постоянно под ръка — независимо дали друг ще стрелям, или себе си.
Големият хладилник бе зареден с достатъчно храна за повече от двуседмичен престой: плодове, зеленчуци и няколко полуфабрикати. В камерата се съхраняваха разни меса, риба и хляб. Та дори и сладолед. В шкафовете имаше още храна във вакуумирани пакети и консерви, плюс подправки. Ориз и макарони. Обилни количества бутилирана минерална вода. Две шишета червено вино и две бяло. Нямаше представа кой се е погрижил за тези запаси, но явно си разбираше от работата. Изглежда, нищо съществено не бе пропуснал.
Усети лек глад и си извади камамбер, отряза си едно резенче и го изяде със солени бисквити. Когато изяде половината от сиренето, изми си стрък целина, намаза го с майонеза и го задъвка.
После провери съдържанието на чекмеджетата на скрина в спалнята. В най-горното имаше пижами и тънка хавлия — всичките нови, с найлоновите си опаковки. Пак старателно подбрани. Във второто чекмедже имаше три комплекта тениски, чорапи и бельо — все семпли бели артикули, сякаш подбрани да пасват на дизайна на мебелировката и все още в найлоновите си опаковки. Вероятно от тях даваха и на жените в приюта — изработени от качествени материи, но все пак с вид на „предоставени“ от някаква институция.