В банята имаше шампоан, балсам, крем за тяло и тоалетна вода — всичко, което й трябваше. Рядко ползваше грим, така че не се нуждаеше от много козметика. Имаше и четка за зъби, четка за почистване между зъбите и тубичка с паста за зъби. Погрижили се бяха и за четка за коса, клечки за чистене на ушите, самобръсначка, ножичка и хигиенни артикули. И солиден запас от тоалетна хартия и салфетки. Хавлиените кърпи бяха старателно сгънати и наредени в едно шкафче. Всичко имаше.
Надникна в гардероба в спалнята с надеждата да намери рокли и обувки по нейна мярка — за предпочитане на „Армани“ и „Ферагамо“. Гардеробът обаче се оказа празен. Явно и те се съобразяваха с определени ограничения. И правеха разлика между изчерпателност и престараване. Сети се за библиотеката на Джей Гетсби — истински книги, но с неразрязани страници. Пък и за престоя си тук нямаше да се нуждае от улични дрехи. Така че не й бяха предоставили ненужни неща. Макар закачалки да имаше в изобилие.
Окачи на тези закачалки дрехите, които бе донесла в пътната си чанта; вадеше всяко парче поотделно и проверяваше дали не се е намачкало, после го прибираше в гардероба. В качеството си на беглец щеше да е много по-практично да държи дрехите в чантата, а не да ги окачва, но ако мразеше нещо най-много на този свят, то бе да ходи в омачкани дрехи.
От мен май никога няма да излезе печен професионален престъпник, рече си Аомаме, щом в такъв момент се притеснявам за негладените си дрехи! И внезапно се сети за един свой някогашен разговор с Аюми:
— Според теб трябва да си държа парите зашити в дюшека и да бягам през прозореца, щом дойде полицията ли?
— Точно така! — щракна с пръсти Аюми. Като Стив Маккуин в „Бягството“. Пачка мангизи и пушка помпа. Страшно обичам такива истории.
Но никак не е приятно да живееш по този начин, рече Аомаме на стената.
Аомаме влезе в банята, съблече се и си взе душ. Горещата вода отми полепналата по тялото й неприятна миризма. Оттам отиде в кухнята, седна пред барплота и отпи още от бирата, докато си подсушаваше косата с кърпата.
През днешния ден няколко неща направиха решителна крачка напред, размишляваше Аомаме. Зъбните колела се превъртяха с прещракване. А завъртелите се напред зъбни колела никога не се завъртат обратно назад. Това е едното от правилата на света.
Аомаме взе пистолета, обърна го и пъхна дулото в устата си. Усети със зъби ужасния студ и твърдост на стоманата. Долови и слабия мирис на смазката. Ето, това е най-лесният начин да си пръснеш мозъка. Дърпаш назад ударника и натискаш спусъка. И край на всичко — моментално. Няма нужда да разсъждаваш, нито да се щураш насам-натам.
Аомаме не се боеше особено от смъртта. Аз умирам, Тенго остава жив. И продължава да живее на този свят на 1Q84 година с двете му луни. Но аз няма да съм в него. Няма да го срещна на този свят. Нито на друг. Поне така каза Вожда.
Отново огледа бавно стаята. И пак й се стори, че се намира в апартамент еталон — чист и скучен, зареден с всичко, което може да й потрябва. Но далечен и лишен от индивидуалност. Направен от папиемаше. Никак няма да е приятно да умреш на такова място. Но дори и да замениш фона с нещо по-подходящо, нима наистина има приятен начин за умиране на този свят? А като се замислиш, нима целият този свят, в който живеем, не е просто една гигантска стая еталон? Влизаме, сядаме, пием чаша чай, гледаме пейзажа през прозореца, а когато му дойде времето, казваме благодаря и се махаме. Цялото обзавеждане е фалшиво. Нищо чудно и увисналата пред прозореца луна да е от хартия.
Но аз обичам Тенго. И Аомаме произнесе на глас:
— Обичам Тенго.
Не става дума за никакъв „низ от кръчми“. Светът на 1Q84-та е истинският свят, в който, като се порежеш, от теб потича истинска кръв, където болката е истинска болка и страхът е истински страх. И луната на небето не е от хартия. А е истинска — или и двете са истински. И в същия този свят с най-голямо желание приех да умра заради Тенго. Няма да позволя никой да нарече всичко това „фалшификат“.
Аомаме погледна кръглия стенен часовник. Семпъл дизайн, производство на немската „Браун“. Пасващ напълно на „Хеклер & Кох“-а. Часовникът бе единствената окачена на стената вещ в целия апартамент. Показваше малко след десет. Горе-долу време за онези двамата да открият трупа на Вожда.