— Пред кого.
— Най-вече пред себе си — сниши леко глас Тенго.
Фука-Ери взе капачката на буркана със сладко и я загледа така, сякаш видът й я омагьосваше.
— Дано само не е прекалено късно — добави Тенго.
Фука-Ери нямаше какво да му отговори.
Когато Тенго се обади в службата на Комацу след един (Комацу по принцип не ходеше на работа сутрин), жената, която вдигна телефона, му съобщи, че Комацу от няколко дни не се е явявал. Само това й било известно. Или, дори да знаеше повече, явно нямаше желание да го споделя с Тенго. Помоли я да го свърже с друг редактор, когото познаваше. Беше писал под псевдоним няколко кратки рубрики за месечното списание, което излизаше под редакцията на този човек — две-три години по-възрастен от Тенго и, общо взето, благоразположен към него — до голяма степен поради факта, че бяха завършили един и същ университет.
— Комацу от една седмица не се е вясвал — каза редакторът. — Обади се на третия ден да съобщи, че не бил добре и щял да отсъства за известно време, и оттогава не сме го виждали. Ония в книгоиздателския отдел направо са пощурели. Нали той лично завежда „Въздушната какавида“ и дотук всичко сам уреждаше. При все че е длъжен да се ограничава с работата по списанията, той наруши това правило и не даваше никой и с пръст да пипне рожбата му, дори след като се стигна до издаването й като книга. А сега изведнъж изчезна и никой не знае какво да прави. Ако е наистина болен, нищо не можем да кажем, но все пак…
— Какво му има?
— Отде да знам? Каза само, че не бил добре. И затвори. Оттогава ни вест, ни кост. Трябваше да го питаме за някои работи, но колкото и да го търсехме, стигахме само до телефонния му секретар. Всички сме абсолютно на тъмно.
— Той няма ли си семейство?
— Не. Живее съвсем сам. Бил е женен навремето и е имал едно дете, но имам впечатлението, че отдавна се е развел. С никого не е споделял, така че не съм напълно сигурен, но това ми беше казано.
— И все пак странно е, че от цяла седмица отсъства, а само веднъж сте го чули.
— Абе, нали го знаеш Комацу. Здравата логика му е доста чужда.
Все още хванал слушалката, Тенго обмисли последната забележка:
— Вярно е, че никога не се знае какво ще направи в следващия момент. В обществото се чувства неловко и понякога е голям егоист, но не съм усетил досега да се отнася безотговорно към работата си. Колкото и да е болен, не му е в стила да зареже всичко и да не се свърже с офиса при толкова успешни продажби на „Въздушната какавида“. Чак дотам не би стигнал.
— Абсолютно си прав — съгласи се редакторът. — Може би няма да е зле някой да намине покрай дома му и да види какво става. Нали имаше там някакви проблеми със Сакигаке по повод изчезването на Фука-Ери, а и още не знаем къде е тя. Може да се е случило нещо. Никак не ми се вярва просто да се е направил на болен, че да не идва на работа, а да се крие някъде с Фука-Ери, нали?
Тенго нищо не му отвърна. Нямаше начин да съобщи на мъжа, че Фука-Ери е пред очите му и си чисти ушите с клечка с памук.
— Но и не е само това. Ами всичко, свързано с тази книга. Не знам, нещо около нея не е наред. Много се радваме, че продажбите й вървят, но нещо не ми се връзва. И не само на мен. Сума народ от компанията усеща нещата по същия начин… Ти, Тенго, да не би да искаш да обсъждаш нещо с Комацу, а?
— А, нищо особено. Просто отдавна не съм чувал гласа му, та се чудех какво ли прави.
— Възможно е да му се е струпал прекалено много стрес. И все пак „Въздушната какавида“ е първият бестселър в историята на компанията. С нетърпение чакам новогодишните премии. Ти чете ли я?
— Разбира се. Четох ръкописа, когато бе представен за участие в конкурса.
— О, да. Забравих, че и ти беше сред онези, които пресяват кандидатурите.
— И на мен ми се стори, че е добре написана и доста интересна.
— Че е интересна — интересна е. И много заслужава да се прочете.
Тенго долови някаква злокобна нотка в забележката му.
— Но нещо те притеснява, така ли?
— Абе редакторската ми интуиция се обажда. Защото в едно си прав: наистина е много добре написана. Прекалено добре за седемнадесетгодишно момиче, ако ме питаш. След което авторката изчезва. И до редактора й не можем да се доберем. Та книгата почва да ми прилича на стар кораб призрак без екипаж: плава си сам с опънати платна по морето на бестселърите. — Тенго успя само да изпъшка неопределено. — Така че тръпки ме побиват от цялата тази мистериозност. Прекалено хубава е, за да е истинска. И да ти кажа под секрет, колегите тук почват да шушукат, че може и самият Комацу да е пипнал ръкописа — и то повече, отколкото здравият разум би трябвало да му позволи. Лично аз не го вярвам, но ако се окаже истина, ще излезе, че държим в ръцете си бомба със закъснител.