— Харесва ли ти тази плоча?
— Много пъти си я пусках. Нали няма лошо.
— Нищо лошо няма, разбира се. Но не ти ли е скучно да седиш сама тук?
Фука-Ери леко поклати глава:
— За много неща имам да мисля.
На Тенго му се щеше да я запита за онова, което бе станало помежду им по време на гръмотевичната буря. Защо го направи тя? Не можеше да повярва, че Фука-Ери изпитва някакво сексуално желание към него. По-скоро бе акт, получил се без никаква връзка със секса. В такъв случай какъв бе смисълът му?
Но и съвсем прямо да зададеше въпроса, съмняваше се, че ще получи прям отговор. Да не говорим, че и Тенго нямаше сили да засяга подобна тема тъй директно в тихата, кротка септемврийска вечер. Самият акт се бе състоял скришом, в тъмен час, на тъмно място, посред страхотна гръмотевична буря. Изваден наяве в ежедневни условия, смисълът му можеше съществено да се промени.
Така че Тенго подходи към въпроса от друг ъгъл, който допускаше прост отговор с „да“ или „не“.
— Ти, значи, още не менструираш.
— Не — отвърна кратко Фука-Ери.
— Нито веднъж ли не ти се е случило?
— Нито веднъж.
— Може би не ми влиза в работата, но ти все пак си на седемнадесет години. Не е ли ненормално да не си имала мензис досега?
Фука-Ери сви леко рамене.
— Ходила ли си на лекар по този повод?
Фука-Ери поклати глава:
— Няма смисъл.
— Защо да няма смисъл?
Фука-Ери не му отговори. Не даваше дори признаци, че изобщо е чула въпроса му. Нищо чудно в ушите й да имаше специален клапан, който да се отваря и затваря като хрилете на русалка според това дали въпросът е подходящ, или не.
— И това ли е работа на човечетата? — попита Тенго.
И пак не получи отговор.
Тенго въздъхна. Не се сещаше какво друго да попита, че да си изясни снощните събития. Тук тясната, колеблива пътечка се губеше и пред него нямаше нищо освен гъста гора. Убеди се, че стои върху здрава почва, огледа се и вдигна поглед към небето. Винаги така ставаше, когато разговаряше с Фука-Ери. Пътищата все свършваха някъде. Гилякът може и да продължи дори след като пътят е свършил, но на Тенго му беше невъзможно. Вместо това смени темата:
— Търся един човек. Една жена.
Тенго напълно си даваше сметка за безсмислието да говори на тази тема точно с Фука-Ери. Но пък изпитваше нужда да говори някому по въпроса, на когото и да било, само и само да чуе себе си как обяснява мислите си по адрес на Аомаме. Не го ли направеше, имаше чувството, че тя ще се отдалечи още повече от него.
— Не съм контактувал с нея от двайсет години. Когато я видях за последен път, бях на десет, тя също. Учехме в един и същи клас в основното училище. Какви ли не начини опитах да я намеря, но все удрям на камък.
Плочата свърши. Фука-Ери я вдигна от грамофона, присви очи и няколкократно подуши винила. После я хвана внимателно по ръбовете, така че да не остави по нея отпечатъци от пръстите си, пъхна я в книжния й плик, а плика мушна в обложката — с такава нежност и любов, с каквато се пренася спящо котенце.
— И искаш да видиш този човек — попита Фука-Ери с равен глас.
— Да. Много е важна за мен.
— И ти все си я търсил през всичките тези двадесет години — попита Фука-Ери.
— Не съм — призна си Тенго. И сплете пръсти върху масата, докато намери подходящите думи да продължи. — Честно казано, едва днес почнах да я търся.
— Днес — каза тя.
— „Щом ти е толкова важна, защо досега не си я търсил?“ — попита Тенго от името на Фука-Ери. — Добър въпрос.
Фука-Ери продължи да го гледа безмълвно.
Тенго поподреди мислите си, преди да каже:
— Сигурно съм се движил по някакво дълго отклонение. Това момиче — казва се Аомаме — открай време е… как да го кажа… непрекъснато е в центъра на съзнанието ми. Около нея е закотвено самото ми съществуване. Но въпреки наличието на този факт — ако го приемем за такъв — явно не съм схващал напълно значението й поради прекалената й близост до центъра.
Фука-Ери не отлепяше очи от Тенго. По изражението й обаче не можеше да се прецени дали изобщо схваща смисъла на думите му. Но и това бе всъщност без значение. Понеже Тенго едва ли не говореше сам на себе си.