— И едва днес проумях: тя не е нито понятие, нито символ, нито метафора. А действително съществува: притежава топла плът и неспокоен дух. И аз не е трябвало да изпускам тази топлина и подвижност от погледа си. Цели двадесет години ми бяха нужни, за да разбера това толкова очевидно нещо. Поначало не съм от най-схватливите, но този път надминах и себе си. И може да съм безвъзвратно закъснял. Но така или иначе, длъжен съм да я намеря.
Фука-Ери се изправи, все още коленичила на пода, и зърната й се очертаха през тениската с образа на Джеф Бек.
— А-о-ма-ме — изрече бавно, сякаш се дивеше на всяка отделна сричка.
— Да. Зелен грах. Наистина необичайно име.
— И ти искаш да я намериш — попита Фука-Ери.
— Разбира се, че искам да я намеря.
Фука-Ери задъвка долната си устна, докато обмисляше нещо. И само след миг вдигна глава, сякаш й бе хрумнала някаква нова идея, и рече:
— А тя може да е съвсем наблизо.
Седемнадесета глава
(Аомаме): Извадѝ плъха
И в седем сутринта по новините имаше подробен репортаж за наводнението на метростанцията Акасака Мицуке, но нито дума за смъртта на вожда на Сакигаке в апартамента в хотел „Окура“. След емисията по Ен Ейч Кей провери какво дават и по други канали, но нито един не съобщи за безболезнената смърт на огромния мъж.
Сигурно са скрили трупа, смръщи се Аомаме. Тамару бе предсказал тази възможност, но лично на нея й се струваше невероятна. И все пак явно са успели да измъкнат едрия мъжки труп от апартамента в хотел „Окура“, да го натоварят в кола и да го откарат. А трупът на едрия мъж трябва да е бил ужасно тежък. И хотелът — пълен с гости и служители. И навсякъде с охранителни камери. Как се измъква труп до подземния хотелски паркинг, без никой да ги забележи — това не й беше ясно.
Най-вероятно са прекарали тялото през нощта до главната си квартира в Яманаши и там са обсъдили какво да правят по-нататък. Но поне засега не възнамеряваха да заявят официално смъртта му пред полицията. Щом веднъж си скрил нещо, длъжен си да го държиш на скрито.
Естествено, Аомаме нямаше ни най-малка представа как възнамеряваха да запълнят създадения от смъртта на Вожда вакуум. Но сто на сто нямаше да пожалят сили да запазят организацията. Както самият той й каза, организацията щеше да продължи да съществува — със или без водач. Но кой щеше да наследи мантията му? Този проблем изобщо не засягаше Аомаме. Нейната задача бе да ликвидира Вожда, а не самата секта.
Сети се за двамата бодигардове с тъмни костюми — Нула номер и Конската опашка. Като се върнат в управлението, дали на тях ще стоварят цялата отговорност за това, че са позволили да пречукат Вожда буквално пред очите им? И Аомаме си представи каква задача ще им възложат: „На всяка цена намерете тази жена. И не се връщайте без нея.“ Напълно възможно бе.
Изяде за закуска една ябълка, но почти нямаше апетит. Ръцете й още пазеха спомена от забиващата се в тила на мъжа игла. Докато белеше ябълката с ножчето в дясната си ръка, усети, че тялото й леко трепери — треперене, каквото дотогава не бе изпитвала. Друг път, след като убиеше човек, споменът изчезваше почти изцяло още след първата нощ! Не че й ставаше хубаво от това, че е убила някого, но всички те бяха хора, които не заслужаваха да живеят. И предизвикваха по-скоро отвращение, отколкото човешко съжаление. Но този път беше по-различно. Обективно погледнато, деянията и на този мъж можеше да се класифицират като оскърбление към обществото. Но пък самият той бе в много отношения изключително човешко същество, а изключителността му в известен смисъл като да надрастваше общоприетите стандарти за добро и зло. И прекъсването на живота му се бе оказало изключително събитие, предизвикало в ръцете й някакъв особен резонанс — изключителен резонанс.
Онова, което той бе оставил след себе си, бе едно „обещание“. До този извод я доведоха мислите й. И тежестта на това обещание бе положена като знак в ръцете й. Дотолкова разбираше. Сега не трябва да позволи този знак да се изгуби от ръцете й. Никога.
Телефонът иззвъня малко след девет. Търсеше я Тамару: три позвънявания, пауза и нов звън след двадесет секунди.
— Изобщо не са се обадили в полицията — каза Тамару. — Няма нищо нито по телевизията, нито във вестниците.
— Но съм сигурна, че той умря.
— В това не се и съмнявам. Убеден съм, че е мъртъв. Там имаше известно раздвижване. И вече ги няма в хотела. Викнали са посред нощ неколцина от представителството им в града, най-вероятно за да се погрижат за тялото. Много ги бива в това отношение. Към един след полунощ от хотелския паркинг излязоха един мерцедес S-класа и закрит микробус тойота хай ейс — и двата с черни стъкла и номера от Яманаши. Предполагам, че са пристигнали в управлението в Сакигаке преди изгрев-слънце. Пък и полицията онзи ден е правила оглед там, макар и не особено старателно, и служителите й вече са се били махнали. Сакигаке има голяма пещ за горене на смет. И труп да хвърлиш вътре, кост няма да остане — всичко ще издими.