— Гадно.
— Те наистина са гадни типове. Сега, както са без Вожда, организацията им ще продължи известно време да се движи, както се движи змия, след като са й откъснали главата. И със, и без глава — знае накъде е тръгнала. И никой не може да каже какво я чака в бъдеще. Дали ще умре. Или ще й поникне нова глава.
— Той бе твърде необикновен човек.
Тамару не изказа мнение по въпроса.
— Коренно различен от всички останали — рече Аомаме.
Тамару спря за миг, за да прецени ефекта от думите й, преди да каже:
— Да. Предполагам, че се е различавал от останалите. Но ние ще е най-добре да се съсредоточим върху това, което ще правим по-нататък, и да подходим по-практично към нещата. Иначе няма да оцелееш.
Аомаме имаше чувството, че от нея се очаква да каже нещо, но думите не й идваха. Тялото й обаче продължаваше да трепери.
— Мадам каза, че иска да разговаря с теб — съобщи Тамару. — В състояние ли си да говориш?
— Разбира се — отвърна Аомаме.
Вдовицата вдигна нейния телефон. Аомаме усети облекчението в гласа й.
— Не мога да ти опиша колко съм ти задължена. И този път се справи идеално.
— Благодаря. Но се съмнявам, че ще мога повече да го правя — рече Аомаме.
— Знам. Напълно те разбирам. И така прекалено много изискахме от теб. Но се радвам, че си добре. Повече няма да ти възлагаме подобни задачи. Тази беше последната. Подготвили сме ти място, където да се преселиш. За нищо няма да е нужно да се притесняваш. Само изчакай още известно време в тайната квартира. А ние междувременно ще подготвим преместването ти към новия ти живот.
Аомаме й благодари.
— Там имаш ли си всичко необходимо? Ако нещо липсва, само ни кажи. И Тамару веднага ще го купи.
— Благодаря, но доколкото виждам, тук има всичко, което може да ми дотрябва.
Вдовицата леко се прокашля:
— Има обаче нещо, което държа да не забравяш. Онова, което сторихме, бе абсолютно справедливо. Наказахме онзи човек за престъпленията му и да му попречим да извърши и нови. Така че повече жертви няма да има. Ние прекъснахме веригата. Не бива да изпитваш угризения.
— И той каза същото.
— Кой „той“?
— Вожда на Сакигаке. Онзи, когото ликвидирах снощи.
Вдовицата мълча цели пет секунди:
— Той знаеше?
— Да, знаеше, че съм дошла да го ликвидирам, и въпреки това ме пусна. Бих казала, че всъщност копнееше да умре. Тялото му бе вече сериозно увредено и той се приближаваше към своя бавен, но неизбежен край. А аз просто ускорих процеса и облекчих силните страдания, които тялото му изпитваше.
Вдовицата като че ли се шокира сериозно от чутото. И пак не успя да намери нужните й думи — нещо съвсем нехарактерно за нея.
— Искаш да кажеш… — поде несигурно тя, — че самият той се е надявал да бъде наказан за делата си?
— Просто искаше животът му да свърши колкото се може по-скоро.
— И бе решен да те остави да го убиеш.
— Точно така.
Аомаме изобщо не спомена за сделката си с Вожда — да умре самата тя в замяна на възможността Тенго да живее на този свят. Тази уговорка си оставаше между нея и Вожда. Никой друг нямаше да я узнае. Затова само каза:
— Делата му са били перверзни и за тях заслужаваше да умре, по въпреки това беше изключително необикновен човек. Или поне притежаваше нещо специално.
— Нещо специално ли? — попита вдовицата.
— Трудно ми е да го обясня — каза Аомаме. — Става дума за нещо, което е било едновременно специална сила и жестоко бреме. Но според мен го е разяждало отвътре.
— Възможно ли е тъкмо това специално нещо да го е тласкало към ненормалното му поведение?
— Вероятно.
— Така или иначе, ти си го прекратила.
— Вярно — рече Аомаме със сух глас.