Хванала слушалката с лявата си ръка, Аомаме разпери дясната, все още носеща спомена от смъртта, и се взря в дланта си. Какво ли е било това „двусмислено съчетаване“ с онези момичета? Аомаме нито го проумяваше, нито можеше да го обясни на вдовицата.
— Както винаги, направих така, че смъртта да изглежда естествена, макар че те надали ще ни направят услугата да я възприемат по такъв начин. При създалите се условия сто на сто ще решат, че имам нещо общо с цялата работа. А и, както ви е известно, полицията все още не е уведомена за смъртта му.
— Каквото и да предприемат, ще направим всичко възможно да те опазим — каза вдовицата. — Те си имат своята организация, но и ние разполагаме със силни връзки и сериозни парични средства. Освен това и ти самата си предпазлива, интелигентна личност. Няма да им позволим да постигнат каквото са намислили.
— Успяхте ли да намерите Цубаса? — попита Аомаме.
— И досега нямаме представа къде може да е отишла. Моето мнение е, че е в селището на Сакигаке. Няма къде другаде да отиде. Още не сме намерили начин да си я върнем, но подозирам, че смъртта на Вожда ще внесе силен смут в средите им, от който бихме могли да се възползваме, за да я спасим. Това дете се нуждае от закрила.
Това дете в приюта не е било действителна субстанция, беше казал Вожда. Била просто външна изява на една концепция, поради което си я били „възвърнали“. Аомаме обаче се съмняваше, че сега му е времето да съобщи това на вдовицата. Самата тя не бе съвсем наясно с казаното. Но за сметка на това помнеше много добре левитацията на мраморния часовник. Наблюдавала я бе със собствените си очи.
— Колко дни ще трябва да прекарам в тайната квартира? — попита Аомаме.
— Разчитай на четири дни до една седмица. След това ще получиш ново име и нова биография и ще те преместим далече оттук. А след като свикнеш там, ще се наложи да прекъснем всичките си връзки с теб в името на собствената ти безопасност. И аз няма да мога да те виждам известно време. А като имам предвид възрастта си, може и изобщо да не те видя повече. Май щеше да е по-добре изобщо да не те бях замесвала в тая неприятна история. Много пъти съм мислила по въпроса. Тогава нямаше да ми се наложи да те изгубя по този начин. Но… — гласът на вдовицата заседна на гърлото й. Аомаме я изчака безмълвно да продължи. — … За нищо не съжалявам. Всичко, малко или повече, бе писано да се случи. Трябваше да те включа. Нямах избор. В ход бе вляза мощна сила и точно тя ме принуди. Което не ми пречи да съжалявам, че нещата стигнаха дотук.
— Но пък, от друга страна, имахме възможността да споделяме нещо — нещо много важно, нещо, което не можехме да споделим с друг, нещо, което не можехме да имаме по друг начин.
— Много си права — каза вдовицата.
— И аз самата имах нужда от такова споделяне.
— Благодаря ти, че ми го каза. Дава ми поне малко утеха.
И на Аомаме й домъчня, че няма да види повече вдовицата — една от малкото останали й връзки с външния свят.
— Бъдете здрава — рече Аомаме.
— Бъди здрава и ти — отвърна вдовицата. — И щастлива.
— Стига да е възможно. — Щастието бе едно от най-недостъпните за Аомаме неща.
Тамару се върна на телефона:
— Нали още не си го ползвала?
— Не съм.
— Гледай да не го ползваш.
— Ще се постарая.
След миг мълчание Тамару каза:
— Май ти споменах последния път, че израснах в сиропиталище в планините на Хокайдо.
— Да. Оставили те там, след като са те евакуирали от Сахалин, където останали родителите ти.
— В сиропиталището имаше едно момче, две години по-малко от мен. Мелез: половин японец, половин черен. Струва ми се, че баща му е бил войник от американската база в Мисава. За майка му нямам представа, но предполагам, че е била проститутка или бар-хостеса. Зарязала го скоро след раждането му, та така попаднал в сиропиталището. Беше много по-едър от мен, но не особено умен. Другите деца, разбира се, му се подиграваха, най-вече заради цвета на кожата му. Знаеш как стават тия работи.
— Предполагам.
— И понеже и аз не бях японец, някак си на мен ми се падна да съм негов защитник. Бяхме горе-долу в едно и също положение — аз, корейският емигрант, и той, незаконният мелез на негър и проститутка. По-голямо падение от това — здраве му кажи. Но на мен ми се отрази добре: закалих се. На него обаче — не. Просто не можеше да закоравее. Оставен сам, сто на сто щеше да умре. На такива места можеш да оцелееш само ако имаш бърз ум или умееш да се биеш.