Аомаме го чакаше смълчана да продължи.
— А него за нищо не го биваше. Нищо не можеше да направи като хората. Нито ризата да си закопчае, нито задника да си обърше. Но пък беше фантастичен дърворезбар. Дай му само парче дърво и няколко резбарски инструмента и гледай какво става: за нула време ще ти създаде нещо красиво. Без предварителни чертежи, без нищо. В главата му изникваше някакъв образ и от него той произвеждаше точна триизмерна фигура с най-фини подробности и реализъм. Беше нещо като гений. Направо ни шашваше.
— Савант — рече Аомаме.
— Да, де. По-късно и аз попрочетох за така наречения савант синдром. Хора с невероятни способности. Но тогава, навремето, никой не беше чувал за тия работи. И хората просто го смятаха за малоумен или нещо такова — младеж с муден мозък, но с даровити ръце, които му позволяваха да се отличава като резбар. Но по никому неизвестна причина дялаше само плъхове. Правеше го майсторски. Откъдето и да ги гледаш, все едно бяха живи. Нищо друго не изработваше — само плъхове, плъхове. Караха го да опита нещо друго — я кон, я мечка, — водиха го дори в зоологическата градина за тази цел, но той не прояви и грам интерес към другите животни. Накрая им писна и го оставиха на мира, да си дяла там плъховете. А той ги изработваше в най-различни форми, размери и пози. Абе, много странна работа, общо взето. Още повече че в самото сиропиталище изобщо нямаше плъхове. Беше прекалено студено и нямаше какво да ядат. Дори плъхове не вирееха на онова мизерно място. Така че никой не можеше да проумее каква е тая негова мания по плъховете… Но за плъховете му постепенно се разчу. В местния вестник излезе дописка и хората взеха да ги купуват. Завеждащият сиропиталището, един католически свещеник, се договори с магазин за сувенири да продава плъхове на туристите. Подозирам, че доста пари са изкарали, но, естествено, нищо от тях не стигна до момчето. Не знам какво са правили с тия пари, но подозирам, че са ги гушнали шефовете на сиропиталището. На момчето само му купуваха нови инструменти и парчета дърво, че да произвежда нови плъхове. Е, тежкият полски труд му се разминаваше; докато ние блъскахме по полето, то си седеше и си дялкаше плъховете. В това отношение му беше провървяло.
— И какво стана с него?
— Нямам представа. Избягах от сиропиталището, когато станах на четиринадесет, и заживях самостоятелно. Запътих се право към ферибота, преминах на главния остров, Хоншу, и оттогава кракът ми не е стъпвал в Хокайдо. За последно го видях приведен над тезгяха, съсредоточен върху резбарството. В такива моменти напълно изключваше, така че и да се сбогуваме като хората не успях. Но ако е още жив, сигурно и сега дялка някъде плъхове. Друго не знае.
Аомаме мълчеше и чакаше останалата част от историята.
— И сега често се сещам за него. Животът в сиропиталището беше отвратителен. Почти не ни хранеха. Постоянно гладувахме. Зимите бяха мразовити. Работата беше тежка, а по-големите деца ни тероризираха. На него обаче животът там изобщо не му се виждаше труден. Достатъчно му бе да дялка, че да е щастлив. Понякога, като грабнеше резбарските инструменти, сякаш полудяваше временно, но иначе си беше истински кротко момче. Никому не създаваше ядове, просто си дялкаше плъховете. Вземаше парчето дърво и дълго го оглеждаше, докато се убеди какъв плъх в каква поза се крие в него. Много време му бе нужно, за да открие фигурата, но откриеше ли я веднъж, оставаше му само да извлече плъха от дървото с помощта на инструментите. Все разправяше: „Сега ще извадя плъха“. А извадените от него плъхове като да бяха готови да се размърдат. Постоянно освобождаваше въображаемите плъхове от дървения им плен.
— И ти бе закрилник на това момче.
— Да. Но не понеже така исках. Просто случайно изпаднах в това положение. А заемеш ли веднъж едно положение, длъжен си да го оправдаеш независимо от всичко. Това беше правилото. Ако, да кажем, някое по-голямо момче му скриеше инструментите само за да го ядоса, отивах и го напердашвах. Дори да беше по-голям и по-силен от мен или да бяха няколко, длъжен бях да ги набия. Е, понякога и мен ме пребиваха. Много пъти. Но това дали печелех, или губех тези двубои, беше без значение: винаги му донасях обратно инструментите. И това бе най-важното. Нали ме разбираш?
— Мисля, че да — каза Аомаме. — Но накрая е трябвало да го зарежеш.
— Нямаше как. Трябваше да продължа да живея. Нямаше как да остана вечно при него, да го пазя. Явно не можех да си позволя подобен лукс.