Аомаме пак разтвори дясната си длан и се втренчи в нея.
— Виждала съм те понякога да държиш малко дървено плъхче. От него ли ти е?
— Да, той ми го подари. Взех го със себе си, когато избягах. И оттогава си го пазя.
— Тамару, забелязала съм, че не обичаш много да говориш за себе си. Защо точно днес се отприщи?
— Едно исках най-вече да ти кажа: често се сещам за него. Не че искам да го видя отново или нещо от тоя род. Напротив. Първо, няма да има какво да си кажем. Но още пазя онзи ярък негов образ — как с пълно съсредоточаване „вади плъхове“ от парчетата дърво, и това ми е останало като важен умствен пейзаж, отправна точка. Учи ме на нещо — или поне се опитва да ме научи. А човек тъкмо от това се нуждае, за да живее — от умствени пейзажи, които му говорят нещо, дори ако не може да ги опише с думи. Защото една от причините да сме живи, е да намираме обяснения на тези неща. Аз поне така си мисля.
— Имаш предвид, че са нещо като база на живота ни ли.
— Сигурно и така може да се каже.
— И аз имам такива умствени пейзажи.
— Отнасяй се към тях с максимално внимание.
— Ще внимавам.
— И друго исках да ти кажа, а именно че ще направя всичко по силите си да те опазя. Ако трябва да набия някого, ще отида и ще го набия. Няма значение дали ще го победя, или не — важното е, че няма да те изоставя.
— Благодаря ти.
Последваха няколко секунди в мълчание.
— Известно време недей да излизаш от този апартамент. Просто си представи, че още от първата крачка след вратата започва джунглата. Окей?
— Разбрах — рече Аомаме.
Връзката прекъсна. Докато затваряше, Аомаме си даде сметка колко здраво е стискала слушалката.
Онова, което Тамару искаше да ми внуши, е, че вече съм неделима част от семейството им и че веднъж създадените връзки никога няма да се прекъснат. Свързани сме с изкуствена кръв, така да се каже. Аомаме изпита благодарност за това предадено й от Тамару послание. Той, изглежда, бе усетил какъв болезнен период преживява тя в момента. И тъкмо за да й покаже, че я възприема за член от семейството, бе взел да й споделя определени тайни.
На Аомаме обаче й бе прекалено трудно да възприеме мисълта, че тази тяхна тясна връзка се е оформила чрез насилието. Тези дълбоки чувства можем да ги споделяме единствено заради уникалните обстоятелства, в които съм се озовала: престъпила съм закона, убила съм няколко души, сега мен ме преследват и евентуално могат да ме убият. Дали взаимоотношенията ни щяха да са на същото ниво и при отсъствието на убийство? Щяхме ли да си имаме толкова доверие, ако не бях престъпник? Съмнявам се.
Остана да гледа новините и да пие чай. Вече не говореха за наводнението на метростанцията Акасака Мицуке. Водите се бяха оттеглили, влаковете се движеха нормално, новината бе остаряла. А пък смъртта на Вожда на Сакигаке още не бе станала обществено достояние. За нея знаеха само шепа хора. Аомаме си представи как пещта за боклуци поглъща едрия мъжки труп. Според Тамару от него нямало да остане и една кост. Всичко — нямащо нищо общо нито с благодатта, нито с болката — щеше да се превърне в пушек и да се слее с ранното есенно небе. Аомаме просто си представяше пушека и небето.
Но пък имаше репортаж за изчезването на седемнадесетгодишното момиче, написало бестселъра „Въздушната какавида“. Ерико Фукада, по псевдоним Фука-Ери, липсвала вече повече от два месеца. По молба на нейния настойник полицията я издирвала, но старанията им все още не били възнаградени, каза говорителката. На екрана се появи витрина на книжарница с куп екземпляри от „Въздушната какавида“, а вътре на стената висеше постер със снимка на красивата авторка. Една млада продавачка разправяше: „Книгата продължава да се разпродава като топъл хляб. И аз си я купих и я прочетох. Наистина е много хубава — написана със страхотна фантазия! Надявам се скоро да намерят Фука-Ери“.
В репортажа обаче нямаше и дума за връзката между Ерико Фукада и Сакигаке. Медиите много внимаваха, когато ставаше дума за религиозни организации.
Но така или иначе, Ерико Фукада липсваше. Поругана била от баща си, когато била на десет години. Или, ако се възприемеше собствената му терминология, „съчетали са се двусмислено“. Та по този начин човечетата получили достъп до тялото му. Как точно го каза той? А, да — че те двамата били възприемник и приемник. Ерико Фукада била тази, която ги възприемала, а бащата бил онзи, който ги приемал. След което той, бащата, почнал да чува специални гласове. Станал посредник на човечетата и основател на сектата, наречена Сакигаке. А тя впоследствие напуснала сектата. После, в ролята си на насочена срещу човечетата сила, се съюзила с Тенго и написала повестта „Въздушната какавида“, която бе станала бестселър. А сега по някаква причина бе изчезнала и се издирваше от полицията.