А тя вече е на тридесет и външността й може да е съвсем различна от онази на десетгодишното дете. Сигурно се е източила на ръст, гърдите й са пораснали, променила си е и прическата. И ако е напуснала „Обществото на свидетелите“, нищо чудно и грим да си слага. И да носи скъпи, стилни дрехи. Макар че му беше трудно да си я представи как крачи по улицата на високи токчета в костюм на „Калвин Клайн“. Независимо че бе напълно допустимо. Човек расте, а заедно с растежа се и изменя. Дали пък не е в бара в момента, а аз да не го съзнавам?
И като надигна чашата с бира, Тенго пак се огледа. Тя можеше да е съвсем наблизо. До нея можеше да се стигне пеша. Така каза Фука-Ери. А Тенго приемаше за истина всичко, което му кажеше. Щом го казваше, значи беше истина.
Единствените други клиенти в заведението бяха младата двойка на бара, вероятно студенти, улисани в интензивен интимен диалог, почти опрели чела. При вида им Тенго изпита дълбока самота, каквато от дълго време не го бе обземала. Сам съм на този свят, рече си. Нищо с никого не ме свързва.
Затвори очи и отново се пренесе в класната стая в основното училище. И снощи бе затворил очи и се бе озовал там — с едно ужасно конкретно усещане за реалност, — докато се бе съединил тялом с Фука-Ери по време на онази мощна буря. Тъкмо затова картината му се яви този път с особена яркост, сякаш снощният дъжд бе отмил натрупалата се върху нея прах.
И притеснението, и очакването, и страхът се разпиляха по най-далечните ъгли на просторната класна стая и се изпокриха като уплашени животинки зад многото предмети. Тенго успя да си припомни и най-незначителната подробност от тази сцена — и черната дъска с недоизтритите математически формули, и парчетата тебешир, и евтините, изгорели от слънцето завеси, и цветята във вазата върху катедрата (но не и вида на самите цветя), и окачените по стените детски рисунки, и картата на света зад катедрата, и мириса на подовия лак, и полюляващите се пердета, и долитащите през прозореца детски викове. И очите му успяваха да проследят всяка съдържаща се в тях поличба, предначертание и загадка.
За броените секунди, през които Аомаме бе стискала ръката му, Тенго бе успял да види много неща и да запечати точно всеки образ в ретините си, сякаш ги бе заснел с фотоапарат. И тъкмо тези образи представляваха базисните умствени пейзажи, които му помогнаха да оцелее през изпълненото с болка тийнейджърство. Сцената включваше задължително и здравия захват на пръстите на онова момиче. Дясната й ръка така и не преставаше да насърчава Тенго през целия мъчителен процес на съзряването му. Не се тревожи, аз съм с теб, сякаш му говореше ръката й.
Не си сам.
Тя се крие, каза Фука-Ери. Като ранена котка.
Странно съвпадение, като се замисли човек: Фука-Ери пък се криеше при него. И не смееше да покаже носа си от апартамента му. Две жени, всяка бягаща от нещо, се криеха в една и съща част от Токио. И двете бяха дълбоко свързани с Тенго. Дали в това имаше някакъв определен смисъл? Или бе чисто и просто съвпадение?
Никой не можеше, естествено, да отговори на тези насъбрали се безцелни въпроси. Прекалено много въпроси, прекалено малко отговори. Винаги така ставаше.
Когато допи бирата си, дойде млада сервитьорка и го попита ще желае ли още нещо. Тенго се поколеба за миг, после си поръча бърбън с лед и още една купичка ядки.
— Имаме само бърбън „Фоур Роузис“. Устройва ли ви?
Тенго кимна. Марката нямаше значение. И продължи да си мисли за Аомаме. Откъм кухнята се носеше ухание на току-що изпечена пица.
От кого ли се крие Аомаме? От полицията? Не можеше да си представи, че е станала престъпник. Пък и какво ли престъпление би могла да извърши? Не, изключено е да се крие от полицията. Който или каквото и да я търси, няма начин да е свързано с органите на закона.
Ами ако са същите онези, които търсят и Фука-Ери, хрумна му изведнъж? Човечетата? Но за какво им е на човечетата да преследват Аомаме?
А ако приемем, че тъкмо те са по петите на Аомаме значи ли то, че аз съм в центъра на нещата?
Тенго, разбира се, не можеше да си обясни защо именно той трябва да е основната фигура в една такава верига от събития, но щом имаше някаква връзка между двете жени — Фука-Ери и Аомаме, — свързващият елемент не можеше да е друг освен Тенго. Възможно ли е да съм упражнил някаква неосъзната сила, за да привлека Аомаме към себе си?