И каква ли ще е тази сила?
Пак впери поглед в ръцете си. Нищо не разбирам. Откъде може да ми е дошла такава сила?
Бърбънът „Фоур Роузис“ пристигна заедно с новата купичка ядки. Отпи от напитката, после грабна няколко ядки и ги разклати като зарчета в шепата си.
Така или иначе, Аомаме е съвсем наблизо. До нея може да се стигне пеша. Така каза Фука-Ери. Вярвам й. Не знам защо, но наистина й вярвам. И все пак, как мога да открия къде се е спотаила Аомаме? То в нормалния живот не можеш откри някого, а какво остава, ако човекът умишлено се е скрил? Дали да тръгна с мегафон по улиците и да я зова по име? Да, бе, и тя веднага ще се покаже! Най-много да привлека нечие чуждо внимание върху факта, че тя е някъде тук, и да я изложа на още по-голяма опасност.
Явно трябва да се сетя за нещо друго, свързано с нея.
„Ти нали помниш разни неща за нея, казала бе Фука-Ери. Някое от тях може да ти е полезно.“ Но дори и преди да произнесе тя тези думи, Тенго отдавна подозираше, че може да е забравил някой и друг важен факт, свързан с Аомаме. Мисълта сегиз-тогиз му досаждаше, като попаднало в обувката камъче. Усещането бе неясно, но упорито.
Тенго изтри всички мисли от мозъка си така, както се изтрива черна дъска, после пак почна да рови из спомените си — спомени за Аомаме, спомени за себе си, спомени за заобикалящите ги неща; по същия начин и рибарят влачи мрежата си по мекото кално дъно, после подрежда улова и внимателно го оглежда. Но пък всичко това се бе случило преди цели двадесет години. Колкото и ясно да си го спомняше, и паметта му си имаше граници.
Мина му през ум да проследи посоката на погледите им. Накъде беше гледала Аомаме? И какво гледаше самият той? Чакай да се сетя как се движеха погледите ни и как протичаше времето.
Момичето го държеше за ръка и го гледаше право в очите. Погледът й изобщо не потрепваше. Не успял в началото да разтълкува действията й, Тенго бе потърсил обяснение в очите й. Тук има някакво недоразумение или грешка, беше си рекъл. Но явно не ставаше въпрос нито за недоразумение, нито за грешка. Даде си сметка, че очите и са направо шокиращо дълбоки и ясни. Не бе виждал другаде такива абсолютно ясни очи. Приличаха му на два извора — напълно прозрачни, но прекалено дълбоки, че да съзреш дъната им. Имаше чувството, че ако продължи да ги гледа, ще го засмучат в себе си. Така че не му оставаше друго, освен да отклони поглед.
Първо се вторачи в подовите дъски под краката си, после във вратата на празната класна стая, накрая изви леко врат към прозореца. Погледът на Аомаме не трепна през цялото това време. Гледаше го право в очите дори докато Тенго гледаше през прозореца. Усещаше как линията на погледа й прогаря кожата му и как лявата му ръка е в един неотслабващ и напълно уверен захват. Тя не се боеше от нищо. Нямаше от какво да се бои. И се мъчеше посредством пръстите си да предаде същото чувство и на Тенго.
Понеже срещата им стана непосредствено след почистването на класната стая, прозорецът бе оставен широко отворен, за да се проветри, и белите завеси се полюляваха леко на вятъра. А зад тях се простираше небосводът. Дошъл бе декември, но още не бе истински застудяло. Високо в небето се носеше облак — прав бял облак, пазещ следа от есента и приличащ на чисто ново мацване с четка по небето. Но тук имаше и нещо друго — нещо, което висеше под облака. Слънцето? Не, не беше слънцето.
Тенго престана да диша, притисна слепоочията си и се напъна да надникне още по-дълбоко в спомена, да проследи тази тънка нишчица на съзнанието, която всеки миг можеше да се скъса.
Точно така! Онова на небето беше луната!
До залеза оставаше още много време, но тя, луната си висеше на небосвода, към три четвърти пълна. Тенго се беше впечатлил, че вижда такава голяма светла луна, докато навън е още ден. Дотолкова помнеше. Безчувственото парче скала си висеше ниско в небето, сякаш си нямаше друга работа — все едно провесено на невидим конец. И във вида му имаше нещо изкуствено. На пръв поглед му заприлича на фалшива луна от сценичен декор. А всъщност си беше истинската луна. На кой му е притрябвало да хаби време и сили, че да окачи изкуствена луна на едно истинско небе?