И изведнъж Тенго усети, че Аомаме вече не го гледа. Линията на нейния поглед бе последвала неговата в същата посока. И тя като него бе вперила очи в тази луна посред бял ден, макар да не пускаше ръката му, с крайно сериозно изражение. И той пак я погледна в очите. Вече не бяха толкова ясни. Онази специална, мигновена яснота се бе заменила от нещо твърдо, на кристали — нещо, което бе едновременно примамливо и строго, напомнящо някак си за мраз. Тенго не съумя да схване смисъла му.
По някое време момичето сякаш се реши: пусна внезапно ръката му, извърна се с гръб към него и хукна навън, без дума да каже, без да се извърне дори, и остави Тенго в дълбок вакуум.
Тенго отвори очи, престана да се съсредоточава, бавно изпусна дъх и отпи от бърбъна. Усети как уискито мина през гърлото му и се стече по хранопровода. Пак пое въздух и го издиша. Вече не виждаше Аомаме. Тя му обърна гръб и напусна класната стая, като по този начин заличи себе си от живота му. Оттогава бяха минали двадесет години.
Луната трябва да е било, рече си Тенго.
И аз гледах луната, и Аомаме я гледаше. Онази сива скала, увиснала във все още светлото небе в 3:30 следобед. Онзи самотен, безмълвен спътник. Стояхме един до друг и гледахме онази луна. И какво означава това? Че луната ще ме отведе при нея ли?
Изведнъж го сполетя мисълта, че тогава Аомаме може да е доверила чувствата си на луната. И да е стигнала до някаква тайна договорка между нея и небесното светило. Впереният в луната неин поглед наистина съдържаше нещо ужасно сериозно, което би могло да пробуди въображението в тази насока.
Тенго, разбира се, не можеше да има представа какво е предложила Аомаме на луната в онзи момент, но много добре си представяше какво е получила тя в замяна: чиста самота и спокойствие. Най-хубавото нещо, което луната може да ти даде.
Тенго плати сметката си и излезе от „Барлихед“. Вдигна глава, но не успя да види луната. Небето бе ясно и тя трябваше да е някъде над главата му, но околните сгради, изглежда, му пречеха да я зърне. Напъхал ръце в джобовете, Тенго тръгна от една улица на друга да търси луната. Най-добре щеше да е да излезе на открито, но в квартали като Коенджи такива места май не се срещаха. Толкова равно бе, че и лек наклон беше трудно да откриеш, а за хълмове и дума не можеше да става. В такъв случай му трябваше плоският покрив на някоя висока сграда, откъдето да гледа във всички посоки, но не виждаше наблизо такава постройка, където биха допуснали непознат човек на покрива.
Докато се скиташе безцелно, Тенго се сети, че наблизо има детска площадка, покрай която често минаваше, когато се разхождаше. Не беше кой знае колко голяма, но май имаше пързалка. А ако се покатереше върху пързалката, сигурно щеше да види по-хубаво небето. Нищо, че не беше висока — пак по-хубаво щеше да се вижда, отколкото от тротоара. Запъти се към детската площадка. Според часовника му наближаваше осем.
Детската площадка бе безлюдна. По средата й стърчеше висок стълб с живачна лампа и осветяваше всичко наоколо. Имаше и голямо дърво зелкова с все още сочни листа. И няколко ниски храста, чешмичка, пейка, люлки и пързалка. Имаше и обществена тоалетна — кабина, но, изглежда, по залез-слънце я заключваха, за да не приютява скитници. През деня тук беше пълно с все още малки за детска градина дечица, чиито майки си бъбреха на воля, докато наглеждаха играта им. Десетки пъти бе виждал тази картина. Но залезеше ли слънцето, никой не се мяркаше наоколо.
Тенго се изправи на върха на пързалката и огледа вечерното небе. От северната страна на паркчето се издигаше нов шестетажен жилищен блок. За пръв път го виждаше. Изглежда, скоро го бяха построили. Издигаше се като стена между него и северното небе. От другите три страни площадката бе заобиколена само от ниски постройки. Тенго се извърна да огледа района и откри луната на северозапад, надвиснала над стара двуетажна къща. Беше три четвърти пълна. Като онази преди двадесет години, мина му през ум. Същата по форма и по размер. Пълно съвпадение. Вероятно.
Само че днешната светла луна, изгряла на ранното есенно вечерно небе, притежаваше остри, ясни очертания и типичната за сезона вътрешна топлина. Впечатлението, което създаваше, бе много различно от онова на луната в 3:30 в следобедното декемврийско небе. Кроткото й естествено греене излъчваше успокояваща сила, способна да излекува сърцето не по-малко от поток бистра вода или нежния шепот на листата по дърветата.