Застанал на върха на пързалката, Тенго дълго оглежда луната. Откъм околовръстно шосе 7 се носеше като рева на морски прибой смесеният шум от автомобилни гуми с най-различни размери. Изведнъж шумът напомни на Тенго за крайбрежния санаториум в Чиба, където живееше баща му.
Както винаги, земните светлини на града заслепяваха погледа, та да не вижда повечето нощни звезди. Небето бе чисто, безоблачно, но по него се виждаха само няколко звезди — най-ярките, блещукащи тук-там като бледи точици. Затова пък луната се очертаваше съвсем ясно на небесния фон. Висеше си, както винаги, без изобщо да се оплаква от градските светлини, от шума или замърсения въздух. Ако фокусираше погледа си внимателно върху й, Тенго можеше да долови странните сенки на гигантските й кратери и долини. Докато я разглеждаше, мозъкът му се изпразни. И в душата му се надигнаха предаваните през поколенията антични спомени. Преди човекът да открие огъня, оръдията на труда и езика, луната била негов съюзник. Уталожвала от време на време хорските страхове — осветявала като небесен фенер тъмния им свят. Растенето и стареенето й дали на хората понятие за време. Дори сега, когато мракът бе прогонен от по-голямата част от света, хората продължаваха да изпитват чувство на благодарност към луната и безусловното й състрадание. Тази благодарност се бе запечатала в човешките гени като някакъв топъл колективен спомен.
Ама и аз много отдавна не се бях вглеждал в луната така задълго, помисли си Тенго. Кога всъщност го правих за последно? Като те понесе ежедневната градска лудница, почваш да гледаш най-вече в краката си. И изобщо не се сещаш да вдигнеш глава към нощното небе.
Именно в този миг Тенго осъзна, че на небето има и друга луна. В началото си помисли, че е оптическа измама — някакво пречупване на светлинните лъчи, но колкото повече я гледаше, толкова повече се убеждаваше, че там горе в действителност виси още една луна с видими очертания. Зяпна я с отворена уста, а умът му опустя. Какво виждам? Не може да бъде! Очертанието отказваше да се застъпи с материята, като при случаите, когато липсва връзка между думата и понятието. Втора луна?
Затвори очи, разтвори длани и разтърка бузите си. Какво ми става? Чак пък да съм се напил? Пое бавно, тихо, дълбоко въздух и безшумно го изпусна. Увери се, че съзнанието му е ясно. Кой съм аз? Къде се намирам в момента? Какво правя? — питаше се в мрака зад затворените си клепачи. Сега е септември 1984 година, аз се казвам Тенго Кавана, намирам се на една детска площадка в квартал Коенджи, район Сугинами, и гледам луната на нощния небосвод. Две мнения не може да има.
Но когато бавно отвори очи и ги вдигна към небето — внимателно, със спокойно съзнание — пак видя две луни.
Това изобщо не е зрителна измама. Луните наистина са две. Тенго сви ръката си в юмрук и дълго го задържа стиснат.
Луната си беше спокойна, както винаги. Само дето не беше сама.
Деветнадесета глава
(Аомаме): Щом доотата се събуди
„Въздушната какавида“ се оказа фантастика, но под формата на увлекателна повест, разказана от начало до край в прост разговорен стил от десетгодишно момиче. По отношение на словесния запас и логиката не бе прекалено сложна, нито съдържаше дълги описания и многословни пасажи. Думите и стилът на малката разказвачка можеха да запленят читателя независимо от възрастта му: бяха точни и удачно подбрани; но не обясняваха почти нищо за развиващите се събития. По-скоро момичето просто оставяше фабулата да тече и само описваше какво е видяла с очите си, без да се спре и да се запита „Що за събитие е това?“ или „Какво би могло да означава това?“. Сюжетът се развиваше с плавно темпо, съответстващо на повествованието. Читателят я следваше, възприел най-естествено нейната гледна точка, докато се озовеше внезапно в един друг свят — свят, различен от тукашния, свят, в който човечета изработват въздушни какавиди.
Още след първите десет страници Аомаме усети, че се е увлякла силно по стила на повестта. Ако това наистина бе Тенгова творба, той явно притежаваше голям талант. Познатият й от едно време Тенго бе преди всичко математически гений. Минаваше за дете чудо и лесно решаваше задачи, които се опъваха дори на възрастни. И по останалите предмети беше отличник, макар и не на нивото на математиката. И физически бе едър, разностранен спортист, но Аомаме нямаше някакъв конкретен спомен да е проявявал писателски заложби. Сигурно навремето този му талант е бил засенчван от дарбата му на математик.